Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Прекрасно място е това тресавище — каза той, като огледа вълнообразните голи възвишения и нагънатите зелени хълмове, по които като разпенени гребени на чудновати морски вълни стърчеше назъбеният гранит. — Никога не ви омръзва. Не можете да си представите какви чудни тайни крие тресавището. То е така необятно, така пустинно и така загадъчно…

— Вие сигурно го познавате добре?

— Тук съм само от две години. За тукашните хора съм новодошъл. Пристигнахме наскоро след като сър Чарлс се беше установил тук. Но моите наклонности ме накараха да изследвам всяко кътче от тази местност и мисля, че не са много хората, които я познават по-добре от мен.

— Толкова ли е трудно да се опознае?

— Много трудно. Виждате ли например тази голяма равнина там на север с чудноватите хълмове, изникнали над нея? Забелязвате ли нещо особено?

— Изглежда прекрасно място за препускане с кон.

— Естествено е да помислите така, но тази грешка е струвала досега живота на много хора. Виждате ли онези яркозелени, гъсто разхвърляни петна?

— Да. Изглежда, че там почвата е по-плодородна.

Степълтън се засмя.

— Това е Гримпенското мочурище — каза той. — Една грешна стъпка там означава смърт и за хората, и за животните. И вчера видях едно пони, залутано нататък. Не се върна вече. Дълго гледах главата му, протегната над тинята, докато най-после потъна и тя. Това място е опасно за преминаване дори в сушаво време, а след есенните дъждове е още по-опасно. Въпреки това аз мога да се добера до самото му сърце и да се върна. За Бога! Ето друго нещастно пони!

Нещо кафяво се мяташе в зеления папур. После един дълъг, мъчително гърчещ се врат се мярна отгоре и над тресавището прокънтя жален възглас. Замръзнах от ужас. Изглежда, нервите на моя спътник бяха по-здрави от моите.

— Свърши се с него — каза той. — Тинята го всмука. Две за два дни, а може би много повече. Свикват да ходят там, когато времето е сухо, и не могат да доловят разликата, докато тинята не ги сграбчи в лапите си. Лошо място е това Гримпенско мочурище.

— И вие казвате, че можете да влезете в него?

— Да. Има една-две пътечки, по които може да мине само много ловък човек. Аз съм ги открил.

— Но защо ви е трябвало да ходите из такова ужасно място?

— Виждате ли онези хълмове оттатък? Те са същински острови, отвсякъде заобиколени от непроходимото мочурище, което с течение на времето е стягало малко по малко обръча около тях. Там именно ще намерите редки растения и пеперуди, стига да имате ум, за да стигнете до тях.

— Ще си опитам щастието някой ден.

Степълтън ме погледна учудено.

— За Бога! Избийте тази мисъл от главата си — каза той. — Както е казано в Библията, кръвта ви ще падне върху мен. Уверявам ви, че няма и най-малка вероятност да се завърнете жив. Аз мога да ходя там, защото съм запомнил цяла сложна система от ориентири.

— Чакайте! — извиках аз. — Какво е това?

Продължителен нисък и неописуемо жаловит стон се извиси над тресавището. Изпълни целия простор и все пак беше невъзможно да се каже откъде идва. От глухо стенание премина в силен рев и после отново заглъхна в печална, трептяща жалба. Степълтън ме изгледа с особен израз на лицето.

— Странно място е това тресавище — каза той.

— Но какво е това?

— Селяните казват, че така вие Баскервилското куче, когато си иска жертвата. Чувал съм го един-два пъти, но не така ясно.

Със замръзнало от страх сърце огледах широкото хълмисто поле, изпъстрено тук-там със зелени тръстики. Нищо не трепваше над простора. Само два гарвана грачеха силно на една канара зад нас.

— Вие сте образован човек. Не вярвате на такива глупости, нали? — попитах. — Как мислите, какъв е този странен звук?

— Блатата издават понякога особени звуци. Или тинята се сляга, или водата се покачва, или нещо друго.

— Не, не. Това беше глас на живо същество.

— Възможно е. Чували ли сте някога какъв звук издава водният бик?

— Не. Никога.

— Много рядка птица, фактически вече изчезнала в Англия, но в тресавището всичко е възможно. Да, няма да се изненадам, ако разбера, че това, което чухме, е гласът на някой последен представител на този род.

— Това е най-непонятният и странен звук, който съм чувал през живота си.

— Да, общо взето, малко тайнствено място. Погледнете онзи хълм. Какво е това според вас?

По стръмния склон се виждаха двайсетина сиви каменни пръстена.

— Какво е това? Кошари ли?

— Не, жилища на почитаемите ни прадеди. Праисторическите хора са населявали гъсто тресавището и тъй като оттогава всъщност никой не е живял там, можете да намерите цялата домашна наредба така, както са я оставили. Ако сте любопитен да надзърнете вътре, ще видите дори огнището и леглото на праисторическия човек. Липсват само покривите.