Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

— Но няколко поколения от вашия род са служили при нас, нали? Само бих съжалявал, ако започна живота си тук, прекъсвайки стари семейни връзки.

Стори ми се, че забелязах следи от вълнение по бледото лице на лакея.

— Това не би било приятно и за мен, сър, а също и за жена ми. Но да ви кажа право, сър, ние и двамата бяхме така силно привързани към сър Чарлс, че неговата смърт ни потресе, и сега околната обстановка ни действа мъчително. Страхувам се, че никога вече няма да сме спокойни в Баскервил хол.

— Какво възнамерявате да правите?

— Не се съмнявам, че ще успеем да подхванем някаква работа. Щедростта на сър Чарлс ни дава възможност да го направим. А сега, сър, може би ще е най-добре да ви покажа стаите.

Горната част на старинния вестибюл бе заобиколена от галерия с перила, до която водеше двойна стълба. От този център на ляво и на дясно по цялата дължина на сградата се простираха два дълги коридора, по които се отиваше до всички спални. Моята и тази на Баскервил бяха в едно и също крило, почти непосредствено една до друга. Тези стаи се оказаха много по-модерни от централната част на къщата, а светлите книжни тапети и многобройните свещи донякъде премахваха мрачното впечатление, създало се у мен при пристигането.

Ала трапезарията, в която се влизаше откъм вестибюла, беше стая на мрака и меланхолията. Беше дълго помещение с подиум, където са сядали стопаните, отделен с едно стъпало от по-ниската част, отредена за техните подчинени. В единия край имаше балкон за менестрелите. Над главите ни се кръстосваха черни греди, а отвъд тях се виждаше потъмнелият от пушек таван. Може би многото пламтящи факли и живописните и буйни веселби на едновремешните пирове биха смекчили мрачността на тази стая, но сега, когато само двама облечени в черно господа стояха под малкия кръг светлина, която хвърляше лампата с абажур, човек неволно снижаваше глас, а въодушевлението спадаше. Тънеща в сумрака редица прадеди с разнообразни одежди — от елизабетински рицари до контета от времето на регентството — се блещеха в нас и ни обезсърчаваха с мълчанието си. През повечето време мълчахме и аз поне се зарадвах, когато приключихме с храненето и можехме да се оттеглим и да изпушим по една цигара в модерно обзаведената билярдна.

— Мястото не е много весело, ей Богу — каза сър Хенри. — Сигурно може да се свикне, но засега не се чувствам в свои води. Не се учудвам, че чичо ми е станал малко нервен, щом е живял съвсем сам в такава къща. Но ако искате, тази вечер можем да си легнем рано, а утре може би всичко ще изглежда по-весело.

Преди да се пъхна под завивките, дръпнах завесите и надзърнах през прозореца. Той гледаше към поляната пред входа на къщата. Отвъд нея дърветата се люлееха и стенеха под напора на усилващия се вятър. Между бягащите облаци се подаваше полумесецът. В студената му светлина видях зад дърветата начупените очертания на скалите и дългата ниска крива на мрачното тресавище. Спуснах завесите, чувствайки, че последното ми впечатление е съвсем в хармония с останалите.

И все пак се оказа, че не е последно. Колкото и да бях уморен, не можех да заспя, въртях се неспокойно насам-натам и търсех съня, който не идваше. Някъде далеч стенен часовник биеше на всеки четвърт час, но иначе в къщата цареше мъртва тишина. И внезапно сред нощното безмълвия до ушите ми достигна ясен отекващ звук, в който не можех да се излъжа. Беше ридание на жена — сдържано, сподавено хлипане на същество, разкъсвано от неутешима скръб. Седнах в кревата и се вслушах напрегнато. Звукът не можеше да бъде далечен и идваше от къщата. В продължение на половин час чаках с напрегнати нерви, но повече не чух нищо друго освен биенето на часовника и шумоленето на бръшляна по стената отвън.

Свежата прелест на утрото позаличи от паметта ни мрачното и потискащо впечатление, което остави у двама ни първият допир с Баскервил хол. Когато седнахме със сър Хенри да закусим, слънчевата светлина нахлу през високите прозорци, хвърляйки пъстри петна през стъклата с цветни гербове. Тъмната облицовка блесна като бронз под златните лъчи и трудно можехме да си представим, че това е същата стая, която снощи бе изпълнила с такова униние душите ни.

— Мисля, че можем да упрекваме себе си, не къщата — каза баронетът. — Бяхме уморени от пътуването, а и премръзнахме в кабриолета, та всичко ни се представи в мрачна светлина. Сега сме освежени и бодри, така че всичко отново е весело.