Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 2)

Влакът спря на малка гара и тримата слязохме. Зад ниската бяла ограда ни чакаше кабриолет с чифт дребни набити коне. Пристигането ни, изглежда, беше голямо събитие, защото носачите, а и самият началник на гарата се струпаха около нас, за да ни пренесат багажа.

Беше тихо и мирно провинциално кътче и с толкова по-голямо учудване забелязах при изхода двама войници с тъмни униформи, облегнати на късите си карабини. Когато минахме край тях, те ни огледаха изпитателно. Коларят, дребно недодялано човече с грубо лице, поздрави сър Хенри Баскервил и след няколко минути вече се носехме бързо по широкия бял път. От двете ни страни се извисяваха хълмисти пасбища, иззад гъстия шумак надничаха стари островърхи къщурки, а отвъд този тих слънчев край на фона на вечерното небе се издигаха дългите и мрачни вълнообразни очертания на тресавището, начупени от зъбатите зловещи хълмове.

Кабриолетът свърна в един страничен път и залъкатушихме нагоре по дълбокия коловоз, дълбан от колелата векове наред. Високите рътлини отстрани бяха гъсто обрасли със сочен волски език и мъх, от който се стичаше вода. Бронзовата папрат и прошарените трънки блестяха на светлината на захождащото слънце. Изкачвайки се все по-нагоре, минахме по тесен гранитен мост и тръгнахме край шумен поток, който се носеше бързо надолу, като се пенеше и бучеше между едри сиви валчести камъни. И пътят, и потокът се виеха през долина, гъсто обрасла с дъбови храсти и елак. На всеки завой Баскервил възкликваше възторжено, като се оглеждаше жадно и задаваше безброй въпроси. Всичко му изглеждаше хубаво, но на мен ми се струваше, че сянката на меланхолията е надвиснала над тази местност, която носеше отпечатъка на тъжната есен. Жълти листа застилаха пътеките и като минавахме, се сипеха върху нас, трептейки във въздуха. Тракането на колелата заглъхна, когато подкарахме по слой гниеща растителност — печален дар, както ми се стори, разстлан от природата пред колата на завръщащия се наследник на Баскервилите.

— Охо! — извика доктор Мортимър. — Какво е това?

Пред нас се издигаше стръмно възвишение, обрасло с изтравничета — явен признак за близостта на тресавището. На върха му, подобно статуя на пиедестал, ясно се очертаваше строг и мрачен въоръжен конник с готова за стрелба карабина. Той наблюдаваше пътя, по който се движехме.

— Какво значи това, Пъркинс? — попита доктор Мортимър.

Нашият колар се полуобърна на капрата.

— Един затворник е избягал от Принстаун, сър. Вече трети ден стражата варди всички пътища и всички гари, но няма и помен от него. На околните фермери тази работа никак не им харесва.

— Разбрах, че тези, които дадат някакви сведения за него, ще получат пет лири.

— Да, сър, но вероятността да получи човек пет лири е малка, а вероятността да ти прережат гърлото — голяма. Това не е обикновен затворник. Този не се спира пред нищо.

— Кой е той?

— Селдън, нотингхилският убиец.

Добре помнех делото, защото Холмс бе проявил към него интерес поради необикновената жестокост на престъплението и безпричинното зверство, характерно за всички действия на убиеца. Отменянето на смъртната му присъда се дължеше само на съмненията във вменяемостта му — толкова свирепи бяха постъпките му.

Кабриолетът изкачи едно възвишение и пред нас изникна огромното просторно тресавище, изпъстрено със стръмни каменни грамади и назъбени скалисти върхове. Студен вятър подухваше от там и ние потръпнахме. Някъде из това пусто поле се спотайваше този демоничен човек, криейки се в бърлогата си като див звяр, със сърце, изпълнено със злоба към обществото, което го бе отхвърлило. Само това липсваше, за да допълни мрачната картина на голата пустош с пронизващия вятър и тъмнеещото небе. Дори Баскервил се умълча и се загърна по-плътно в палтото си.

Плодородната област остана в ниското зад нас. Обърнахме се. Косите лъчи на залязващото слънце превръщаха потоците в златни ленти и пламтяха по червената, наскоро обърната от плуговете земя и разхвърляните в безпорядък гори. Пътят пред нас, прехвърлящ необятните маслиненокафяви склонове, стана още по-неприветлив и пуст. От време на време минавахме покрай някоя оградена с каменни зидове къща без никакви пълзящи растения, които да разнообразят грубите й очертания. По някое време пред очите ни се разкри подобна на чаша падина с пръснати недорасли дъбове и ели, превити и изпочупени през годините от свирепите бури. Над дърветата се извисяваха две тънки високи кули. Коларят посочи с камшика си: