Артър Дойл: Шерлок Холмс (Том 3)

— В къщата има полицай — каза Бейнс. — Ще почукам на прозореца.

Той нагази в тревата и потропа с длан на прозореца. През прашното стъкло зърнах как някакъв мъж с пронизителен вик скочи от креслото до камината. След миг, пребледнял и запъхтян, полицаят отвори вратата, а в треперещата му ръка се люшкаше пламъчето на свещта.

— Какво има, Уолтърс? — попита остро Бейнс.

Мъжът попи челото си с кърпичка и въздъхна облекчено:

— Радвам се, че дойдохте, сър. Вечерта беше дълга, а нервите ми са опънати до краен предел.

— Какво говориш, Уолтърс? Та ти изобщо не си нервен човек.

— Къщата е пуста, сър, тихо е като в гробница, а и онова шантаво нещо в кухнята… Освен това, като почукахте на прозореца, си помислих, че той се е върнал.

— Кой се е върнал?

— Дяволът, господине. Беше на прозореца.

— Кой беше на прозореца и кога?

— Преди около два часа. Тъкмо се смрачаваше. Седях в креслото и четях. Не знам защо вдигнах глава, но иззад стъклото ме гледаше някакво лице. Боже, какво лице! Истински кошмар.

— Хубава работа, Уолтърс! Това не са приказки, достойни за полицай.

— Знам, сър, знам, но целият се разтреперах и няма смисъл да го отричам. Не беше черен, сър, нито бял, нито в който и да е познат цвят, а някаква особена сянка, като глина, върху която е разсипано мляко. И голям, два пъти колкото вас на бой, сър. С опулени очища и бели зъби като на гладен звяр. Ей Богу, сър, и пръста си не можех да помръдна, направо ми секна дъхът, докато не се изгуби изведнъж. Изтичах навън и влязох в шубраците, но, слава Богу, там нямаше никой.

— Ако не знаех, Уолтърс, че си съвестен полицай, би трябвало за това да ти сложа черна точка. Ако ще да е бил самият дявол, един полицай на пост за нищо на света не бива да благодари на Бога, че не е могъл да го залови. Предполагам, че всичко това не е плод на въображението и опънатите ти нерви?

— Това поне може да се провери много лесно — каза Холмс, запалвайки джобното си фенерче. — Да — обади се, след като хвърли поглед към тревата, — според мен обувката е номер дванайсети. Ако се съди по отпечатъка, наистина е бил великан.

— Какво е станало с него?

— Изглежда, се е шмугнал в гъсталака и се е отправил към пътя.

— Така… — каза инспекторът мрачно и замислено. — Който и да е бил и каквото и да е искал, сега вече го няма, а ние си имаме по-неотложна работа. Господин Холмс, ще позволите ли да ви разведа из къщата?

Спалните и дневните не разкриха нищо при внимателното претърсване. Явно наемателите не бяха внесли нищо или почти нищо и цялата мебелировка до най-малките дреболии е била наета заедно с къщата. Имаше доста дрехи с етикет на „Маркс и ко“, Горен Хорбърн. Вече направеното запитване по телеграфа беше показало, че единственото, което Маркс знае за клиента си, е, че е плащал щедро. Сред личните вещи имаше дреболии, две-три лули, няколко романа, два от които на испански, старовремски револвер с ударник и китара.

— И сред всичко това — нищо — каза Бейнс, като крачеше из стаите със свещ в ръка. — Но, господин Холмс, моля ви да обърнете внимание на кухнята.

Тя беше мрачно помещение с висок таван в задната част на къщата. На един сламеник в ъгъла несъмнено беше спал готвачът. Масата бе затрупана с остатъци и мръсни чинии от вечерята предната вечер.

— Вижте това — каза Бейнс. — Какво ще кажете?

Той вдигна свещта пред един чудноват предмет в дъното на бюфета, толкова набръчкан и съсухрен, че беше трудно да се каже какво представлява. Беше черен и от кожа и приличаше на джудже. Когато го разгледах, отначало помислих, че е мумифицирано бебе негърче, а после ми заприлича на сгърчена стара маймунка. Накрая така и не можах да реша дали е на човек или животно. През средата беше препасан с двойна редица бели миди.

— Крайно интересно, наистина много интересно — каза Холмс, като се взираше в зловещата реликва. — Още нещо?

Бейнс безмълвно го поведе към мивката и протегна свещта. В нея бяха пръснати крайниците и тялото на някаква бяла птица, свирепо накъсана на парчета, както е била с перата. Холмс посочи гребена на обезобразената глава.

— Бял петел — отбеляза той. — Много интересно! Случаят наистина е изключително любопитен.

Но господин Бейнс беше запазил най-злокобния си експонат за накрая. Той извади изпод мивката цинкова кофа, пълна донякъде с кръв. После взе от масата тепсия с купчина овъглени костици.

— Нещо е било убито и изгорено. Събрахме ги от камината. Лекарят, който ги видя тази сутрин, каза, че не са човешки.