Артър Дойл: Шерлок Холмс (Том 3)

— Но на какво е трябвало да бъде свидетел?

— На нищо, както се е оказало, но ако нещата са се били развили другояче, на всичко. Така тълкувам събитията.

— Ясно, можел е да докаже нечие алиби.

— Точно така, драги Уотсън, можел е да докаже алиби. Ще предположим условно, че обитателите на вила „Глициния“ са били съучастници в някакъв заговор. Покушението, каквото и да е то, е трябвало да стане преди един часа. Напълно е възможно чрез някакъв трик с часовниците да са накарали Скот Екълс да си легне по-рано, отколкото си е мислел, и е почти сигурно, че когато Гарсия се е отбил и е споменал, че е един, всъщност е било най-късно дванайсет. Ако беше успял да извърши замисленото и да се върне преди споменатия час, той явно щеше да разполага със силен довод срещу всякакви обвинения. Ето го безупречния във всяко отношение англичанин, готов да се закълне пред всеки съд, че обвиняемият е бил в къщата през цялото време. Застраховка, в случай че нещата се развият зле.

— Да, да, разбирам. Но какво ще кажеш за изчезването на останалите?

— Все още не разполагам с всички факти, но не мисля, че има някакви непреодолими трудности. И все пак е грешка човек да разсъждава, ако не знае всички факти. Може несъзнателно да ги преиначи, за да ги нагоди към хипотезата си.

— Ами бележката?

— Какво гласеше: Нашите цветове, зелен и бял. Звучи като конни надбягвания. Зеленият отворен, белият затворен. Това явно е сигнал. Главното стълбище, първият коридор, седмата вдясно, зелено сукно. Това пък е местоназначението. Може да се окаже, че в дъното стои ревнив съпруг. Явно начинанието е било опасно. Тя нямаше да пише Бог да те пази , ако не беше така. А Д. сигурно е указание.

— Младежът е бил испанец. Предполагам, че Д. е съкращение от Долорес, широко разпространено женско име в Испания.

— Добре, Уотсън, много добре — но съвсем неприемливо. Една испанка би писала на свой сънародник на испански. Авторката на тази бележка със сигурност е англичанка. Е, не ни остава друго, освен да запазим търпение, докато се върне нашият способен инспектор. А междувременно можем да благодарим на щастливата си участ, че в продължение на няколко часа сме спасени от непоносимо изнурителното безделие.

Но преди да се върне полицаят от Съри, пристигна отговор на изпратената от Холмс телеграма. Той го прочете и когато се канеше да го мушне в бележника си, зърна очаквателния ми поглед. Подаде ми листа с усмивка и с думите:

— Навлизаме във високопоставени среди.

Телеграмата съдържаше списък с имена и адреси:

Лорд Харингби, Дингъл, сър Джордж Фолиът, Оксшот тауърс, господин Хайнс Хайнс, мирови съдия, Парди плейс, господин Джеймс Бейкър Уилямс, Фортън олд хол, господин Хендерсън, Горен Гейбъл, преп. Джошуа Стоун, Недър уолслинг.

— Елементарен начин да се ограничи полето на действие — каза Холмс. — Несъмнено Бейнс с методичния си ум вече е възприел подобна тактика.

— Не съм сигурен, че разбирам какво искаш да кажеш.

— Е, скъпи приятелю, вече стигнахме до заключението, че бележката, получена от Гарсия по време на вечерята, е уговорка за среща или за покушение. Ако това натрапващо се тълкуване е правилно и за да отиде на срещата, човек трябва да се качи по главното стълбище и да потърси седмата врата по коридора, става ясно, че къщата е много голяма. Не по-малко сигурно е, че тази къща не може да е на повече от два-три километра от Оксшот, той като Гарсия се е отправил в тази посока, а според хипотезата ми е трябвало да се върне във вила „Глициния“ навреме, за да си осигури алиби, което е валидно само до един часа. Предположих, че големите имения около Оксшот не са много, телеграфирах на агенцията, спомената от Скот Екълс, и получих от тях списък. В тази телеграма фигурират всички големи къщи, а другият край на заплетеното кълбо трябва да е сред тях.

Към шест часа вечерта се озовахме, придружени от инспектор Бейнс, в китното селце Ъшър в Съри.

С Холмс си бяхме взели нужното за преспиване и намерихме удобни стаи в странноприемница „Бикът“. Накрая потеглихме заедно с детектива към вила „Глициния“. Мартенската вечер беше студена и тъмна, с пронизващ вятър и ситен дъждец и напълно отговаряше на пустошта около пътя и трагичната цел, към която се бяхме отправили.

След около трикилометров преход в студ и униние стигнахме до висока дървена порта, зад която започваше мрачна кестенова алея. След няколко завоя стигнахме до ниска къща, черна на фона на сивкавото небе. От предния прозорец вляво от вратата мъждукаше светлина.