Артър Дойл: Шерлок Холмс (Том 3)

Клиентът ни огледа оригиналния си вид с печално изражение.

— Сигурно изглеждам зле, господин Холмс, обаче не си спомням досега да ми се е случвало нещо подобно. Но съм убеден, че когато ви разкажа цялата странна история, ще признаете, че имам сериозно оправдание.

Разказът му обаче беше попарен в зародиш. Отвън се вдигна някаква суматоха, госпожа Хъдсън отвори вратата и въведе двама яки мъже с вид на държавни служители. Единият беше добре познатият ни инспектор Грегсън от Скотланд ярд, енергичен, сърцат и — доколкото му стигаха силите — способен полицай. Той се здрависа с Холмс и представи спътника си — инспектор Бейнс от полицията в Съри.

— Двамата цял ден вървим по една следа, господин Холмс, и накрая тя ни доведе тук — той впи в нашия посетител изпитателен поглед. — Вие ли сте господин Джон Скот Екълс от Попъм хаус, Лий?

— Да, аз съм.

— Издирваме ви от сутринта.

— Несъмнено сте го проследили по телеграмата — каза Холмс.

— Точно така, господин Холмс. Хванахме следата в пощенската станция на Чаринг крос и стигнахме тук.

— Но защо ме търсите? Какво искате?

— Господин Скот Екълс, искаме да разберем какво знаете за събитията, които снощи са довели до смъртта на господин Алойсиъс Гарсия от вила „Глициния“ до Ъшър.

Клиентът ни се надигна от стола ококорен и пребледнял от изумление.

— Смърт ли? Да не би да е умрял?

— Да, господине, умрял е.

— Но как? Нещастен случай?

— Убийство без никакво съмнение.

— Мили Боже! Това е ужасно! Да не би да твърдите, че… да не би да подозирате мен?

— В джоба на убития е намерено писмо от вас, от което става ясно, че сте имали намерение да нощувате в дома му.

— И там нощувах.

— О, така ли?

На бял свят излезе официалният полицейски бележник.

— Почакайте, Грегсън — обади се Шерлок Холмс. — Искате само показанията на господина, нали?

— И съм длъжен да го предупредя, че те могат да се използват в негова вреда.

— Когато влязохте, господин Скот Екълс точно се канеше да ни разкаже историята. Смятам, Уотсън, че малко бренди със сода няма да му навреди. А сега, сър, предлагам да не обръщате внимание на новодошлите и да продължите с разказа си точно както бихте го сторили, ако не беше това прекъсване.

Посетителят ни отпи от брендито и лицето му полека започна да добива цвят. И като хвърли неспокоен поглед към бележника на инспектора, веднага започна необикновения си разказ.

— Аз съм ерген. Общителен съм по природа и поддържам много приятелства. Сред приятелите ми е семейството на един пенсиониран пивовар, Мелвил, който живее в Албъмарл маншън в Кенсингтън. На неговата трапеза се запознах преди няколко седмици с един младеж на име Гарсия. Доколкото разбрах, бил испанец по произход, свързан по някакъв начин с посолството. Говореше съвършен английски, имаше приятни маниери и беше най-красивият мъж, когото съм виждал някога. По някаква причина с този младеж завързахме приятелство. Изглежда, му се понравих от пръв поглед, защото два дни след като се запознахме, ме посети в Лий. Видяхме се още няколко пъти и накрая ме покани да прекарам няколко дни в дома му, вила „Глициния“, между Ъшър и Оксшот. Снощи заминах за Ъшър да изпълня обещанието си. Той предварително ми бе описал обитателите на вилата. Живеел със свой верен слуга, негов съотечественик, който му прислужвал. Този човек говорел английски и се грижел за домакинството. Освен това по думите му имал чудесен готвач — мулат, когото срещнал по време на пътешествията си, — който можел да поднесе чудесна вечеря. Спомням си забележката му, че в затънтената провинция подобна компания изглежда доста странна. Помня и как се съгласих с него, макар че всичко се оказа много по-странно, отколкото предполагах. Стигнах с двуколката до дома му, на около три километра южно от Ъшър. Къщата беше доста голяма, с лъкатушеща алея, оградена от високи вечнозелени храсти. Стара, порутена и крайно занемарена сграда. Когато двуколката спря на обраслата с трева алея пред мръсната и потъмняла от времето врата, се запитах доколко е разумно да гостувам на човек, когото познавам толкова бегло. Но той сам ми отвори и ме приветства извънредно сърдечно. Меланхоличният и смугъл лакей пое багажа ми и ме поведе към отредената за мен стая. Цареше потискаща атмосфера. Вечерята ни беше на четири очи и макар че домакинът полагаше всички усилия да я разнообрази, мислите му, изглежда, блуждаеха и той говореше така неясно и хаотично, че едва го разбирах. Непрестанно барабанеше по масата, гризеше си ноктите, издаваше всевъзможни признаци на безпокойство. Самата вечеря не беше нито добре сервирана, нито добре сготвена, а и мрачното присъствие на безмълвния слуга никак не допринасяше за оживяване на настроението. Уверявам ви, неведнъж ми се щеше да измисля някакво извинение и да се върна в Лий. Спомням си нещо, което може да има връзка с въпроса, който разследват господата. Тогава не ми направи впечатление, но към края на вечерята слугата внесе някаква бележка. Забелязах, че след като я прочете, домакинът ми стана още по-разсеян и чудат. Изобщо престана да се преструва, че поддържа разговора, и просто седеше и пушеше непрестанно, потънал в собствените си мисли. Към единайсет с радост отидох да си легна. След известно време, когато вече бях угасил светлината, Гарсия надникна в стаята ми и попита дали съм звънял. Отвърнах, че не съм. Той се извини, задето ме е обезпокоил толкова късно, било почти един часа. След това се унесох и съм спал непробудно цялата нощ. А сега стигам до изумителната част от разказа си. Когато се събудих, слънцето отдавна беше изгряло. Погледнах часовника си — наближаваше девет. Изрично бях помолил да ме събудят в осем и останах много изненадан от тази разсеяност. Станах и звъннах, за да повикам прислужника. Никой не се появи. Позвъних още няколко пъти, но пак безрезултатно и накрая заключих, че звънецът е повреден. Навлякох си дрехите и изключително ядосан, бързо слязох долу, за да поръчам топла вода. Представяте си изненадата ми, когато установих, че няма никой. Извиках в коридора. Никой не се обади. Обиколих всички стаи. Оказаха се празни до една. Предната нощ домакинът ми беше показал своята стая, почуках на нейната врата. Нищо. Натиснах дръжката и влязох. Стаята беше празна и никой не беше спал в леглото. Чужденците бяха заминали. Домакинът, лакеят, готвачът — всички бяха изчезнали през нощта! Така свърши гостуването ми във вила „Глициния“.