Агата Кристи - Злото е на път

В момента в стаята имаше само един човек. Една възрастна дама с бяла коса, сресана назад, седеше на стола, държеше чаша мляко в ръка и гледаше чашата. Тя имаше приятно румено лице и се усмихна любезно на Тапънс.

— Добро утро — рече дамата. — Идвате да живеете тук или сте само на посещение?

— На посещение съм — каза Тапънс. — Имам леля тук. Съпругът ми е с нея сега. Решихме, че двама души наведнъж може би ще са прекалено много.

— Много добре сте се сетили — каза възрастната дама. Тя отпи от млякото си с одобряващ вид. — Чудя се… не, сигурна съм, че така е по-добре. Не желаете ли нещо? Чай или кафе например? Нека да позвъня, тук са много услужливи.

— Не, благодаря ви — каза Тапънс, — наистина не искам.

— Дори и чаша мляко ли? Днес не е отровно.

— Не, не, дори това. Тръгваме след малко.

— Е, щом сте сигурни… само че няма да представлява никаква трудност, нали разбирате. Трудности тук не съществуват. Е, стига да не искате нещо съвсем невъзможно.

— Бих казала, че лелята, при която сме на посещение, понякога иска съвсем невъзможни неща — рече Тапънс. — Мис Фаншо — добави тя.

— А, мис Фаншо — каза старата дама. — О, да. Сякаш нещо я възпираше да продължи, но Тапънс бодро рече:

— Мога да си представя какъв тартор е. Винаги е била такава.

— О, да, наистина е така. Аз самата имах леля, която беше същата, нали разбирате, особено когато остаря. Само че всички ние много обичаме мис Фаншо. Може да бъде много, много забавна, стига да поиска. За хората, имам предвид.

— Да, навярно — рече Тапънс. Тя помисли за момент, възприемайки леля Ейда в тази нова светлина.

— Много е саркастична — каза възрастната дама. — Между другото, казвам се Ланкастър, мисис Ланкастър.

— Името ми е Бересфорд — рече Тапънс.

— Знаете ли, страхувам се, че човек изпитва удоволствие от малко злоба сегиз-тогиз. Как само описва някои от другите гости тук и какви неща разказва за тях! Е, нали разбирате, човек не би трябвало да ги намира за смешни, само че го прави.

— Отдавна ли живеете тук?

— Доста отдавна. Да, я да видя, седем години… осем години. Да, да, трябва да е повече от осем години — въздъхна тя. — Губи се контактът с нещата. И с хората също. Всичките ми роднини живеят в чужбина.

— Сигурно е доста тъжно.

— Не, не съвсем. Не се интересувам особено от тях. Всъщност дори не ги познавах добре. Прекарах лоша болест, много лоша болест и бях съвсем сама на света, затова те решиха, че за мен ще бъде по-добре да живея в някое място като това тук. Мисля, че имам голям късмет, че съм тук. Толкова са мили и загрижени. А градините са наистина красиви. Самата аз си зная, че не бих искала да живея сама, защото понякога се обърквам, нали разбирате. Много се обърквам — тя почука по челото си. — Тук се обърквам. Смесвам нещата. Понякога не си спомням точно какво се е случило.

— Съжалявам — каза Тапънс. — Предполагам, че всеки човек си има по нещо.

— Някои болести са много мъчителни. Тук живеят две бедни жени с много тежък ревматоиден артрит. Жестоко страдат. Затова си мисля, че може би няма значение, че понякога… ами, обърквам се малко за това какво е станало и къде, кой е бил и разни такива неща, нали разбирате. Във всеки случай не е болезнено физически.

— Не е. Мисля, че сте напълно права — отвърна Тапънс.

Вратата се отвори и влезе момиче с бяла престилка и малък поднос с каничка кафе и чиния с две бисквити, които сложи пред Тапънс.

— Мис Пакард реши, че може би ще искате чаша кафе — каза момичето.

— О, благодаря ви — рече Тапънс. Момичето излезе и мисис Ланкастър каза:

— Видяхте ли? Нали са много внимателни?

— Да, наистина.

Тапънс си сипа кафе и започна да го пие. Двете жени поседяха в мълчание известно време. Тапънс предложи чинията с бисквити, но старата жена поклати глава.

— Не, благодаря ви, скъпа. Обичам млякото си без нищо.

Тя остави празната си чаша и се облегна в стола си с притворени очи. Тапънс реши, че може би това е времето, когато тя подремва сутрин, затова запази мълчание. Внезапно обаче мисис Ланкастър трепна и се събуди. Очите й се отвориха, тя погледна Тапънс и каза:

— Виждам, че гледате камината.

— О, така ли? — попита Тапънс, леко учудена.

— Да. Чудех се… — тя се наведе напред и понижи глас. — … Извинете ме, ваше ли е бедното дете? Тапънс, леко изненадана, се поколеба.

— Аз… не, не мисля — каза тя.

— Просто се чудех. Мислех си, че може да сте тук по тази причина. Някой би трябвало да идва от време на време. Може би ще дойдат. И ще гледат камината, като вас. Там е, нали разбирате. Зад камината.