Агата Кристи - Злото е на път

— О — рече Тапънс. — О, така ли?

— Винаги по едно и също време — каза мисис Ланкастър тихо. — Винаги по едно и също време на деня. — Тя погледна часовника над камината. Тапънс също го погледна. — Единайсет и десет — каза възрастната дама. — Единайсет и десет. Да, винаги е по едно и също време всяка сутрин.

Тя въздъхна.

— Хората не разбираха… казвах им какво знам… но никой не ми вярваше!

Тапънс почувства облекчение, защото в този момент вратата се отвори и влезе Томи. Тапънс стана.

— Ето ме, готова съм — тя се отправи към вратата и обърна глава, за да каже: — Довиждане, мисис Ланкастър.

— Как се справи? — попита тя Томи, щом минаха в салона.

— След като ти си тръгна — отговори Томи, — беше като пожар.

— Изглежда, че й оказвам лошо влияние, нали? — запита Тапънс. — Доста е ободряващо, в известен смисъл.

— Защо ободряващо?

— Ами на моята възраст — каза Тапънс — и с моя спретнат, почтен и малко скучен вид е хубаво да си помислиш, че могат да те вземат за развратна жена с фатален сексуален чар.

— Глупавичката ми — каза Томи, като я ощипа по ръката с обич. — С кого си бърбореше? Стори ми се много приятна пухкава стара дама.

— Много беше мила — каза Тапънс. — Приятна възрастна жена. За съжаление обаче е ку-ку.

— Ку-ку ли?

— Да, изглежда си мисли, че зад камината има мъртво дете или нещо от този сорт. Попита ме дали детето е мое.

— Доста страховито — каза Томи. — Предполагам, че има и откачени хора тук, както и обикновени обитатели, чийто единствен проблем е възрастта. И все пак изглеждаше мила.

— О, наистина е мила — каза Тапънс. — Мила и много сладка, струва ми се. Интересно какви лиса приумиците й и защо.

Мис Пакард отново се появи неочаквано.

— Довиждане, мисис Бересфорд. Надявам се, че са ви донесли кафе?

— О, да, донесоха ми, благодаря ви.

— Е, много мило от ваша страна, че наминахте — каза мис Пакард. Като се обърна към Томи, тя добави: — Знам, че посещението ви допадна много и на мис Фаншо. Съжалявам, че беше груба със съпругата ви.

— Мисля, че това й достави голямо удоволствие — каза Тапънс.

— Да, напълно сте права. Обича да бъде груба с хората. За съжаление, доста добре й се отдава.

— Затова тя се упражнява винаги, когато има възможност — каза Томи.

— И двамата проявявате голямо разбиране — каза мис Пакард.

— Поговорих си с една възрастна дама — каза Тапънс. — Мисис Ланкастър, май че така каза?

— А, да, мисис Ланкастър. Всички много я обичаме.

— Тя не е ли… Не е ли малко странна?

— Е, има си своите приумици — каза мис Пакард извиняващо. — Няколко души тук имат приумици. Доста са безобидни, но… Е, такива са си. Разни работи, които вярват, че са им се случили. Или пък на други хора. Опитваме се да не ги забелязваме, да не ги насърчаваме. Просто ги пренебрегваме. Наистина си мисля, че това е някаква игра на въображението, някаква фантазия, в която те обичат да живеят. Нещо вълнуващо или нещо тъжно и трагично. Няма значение какво. Слава Богу, поне мания за преследване няма. С това нямаше да се справим.

— О, свърши се — рече Томи с въздишка, докато се качваше в колата. — Няма да се налага да идваме поне още шест месеца.

Само че не се наложи да идват отново след шест месеца, тъй като три седмици по-късно леля Ейда умря в съня си.

— Погребенията са доста тъжни, нали? — попита Тапънс.

Те току-що се бяха върнали от погребението на леля Ейда, което беше свързано с дълго и уморително пътуване с влак, тъй като събитието се състоя в едно селце в Линкълншир, където бяха погребани повечето от семейството и прадедите на леля Ейда.

— Какво очакваш от едно погребение? — рече Томи мъдро. — Сцена на дива веселба ли?

— Е, някъде би могло да бъде и така — каза Тапънс. — Имам предвид, че ирландците, например, се веселят на бденията, нали? Първо дълго плачат и нареждат, след което започва пиенето и лудото веселие. Пиене ли казах? — добави тя, поглеждайки към барчето.

Томи стана и чинно донесе онова, което сметна за подходящо. В случая това беше „Уайт Лейди“ *.

— А, така е по-добре — каза Тапънс.

Тя махна черната си шапка, хвърли я през стаята и изхлузи дългото си черно палто.

— Мразя траурните дрехи — рече тя. — Винаги миришат на нафталин, защото са били сгънати някъде.

— Траурните дрехи не са необходими повече. Бяха само за погребението — каза Томи.

— О, да, зная. След минутка ще се кача горе и ще си облека алена блуза, за да ободря обстановката. Можеш да ми приготвиш още едно „Уайт Лейди“.