Агата Кристи - Злото е на път

— Хайде, стига, това не е хубаво — рече мис Пакард кротко.

— Аз съм твоят племенник, Томас Бересфорд — каза Томи. Той й подаде бонбоните. — Донесох ти кутия шоколадови бонбони.

— Не можете да ме измамите по тоя начин — каза леля Ейда. — Знам ви аз вас. Можете да приказвате, каквото си искате. Коя е тази жена? — тя изгледа мисис Бересфорд с отвращение.

— Аз съм Прудънс 1 1 Благоразумие (англ.). — Б.пр. — каза мисис Бересфорд. — Прудънс, твоята племенница.

— Какво смешно име — рече леля Ейда. — Звучи като име на слугиня. Чичо ми Матю имаше прислужничка на име Камфърт 2 2 Утеха (англ.). — Б.пр. , а икономката се казваше Радвайте-се-Богу. Тя беше методистка. Само че леля ми Фани бързо сложи край на това. Каза й, че вече ще се нарича Ребека, поне докато е в нейния дом.

— Донесох ти рози — рече Тапънс.

— Мразя цветя в болничната стая. Изразходват всичкия кислород.

— Ще ви ги сложа във ваза — рече мис Пакард.

— Нищо подобно няма да правите. Вече трябва да сте разбрали, че съм с ума си.

— Изглеждаш чудесно, лельо Ейда — каза мистър Бересфорд. — В отлична форма, бих казал.

— Така или иначе ще те разбера колко струваш. Какво имаш предвид като твърдиш, че си ми племенник? Как каза, че ти беше името? Томас ли?

— Да, Томас или Томи.

— Никога не съм чувала за теб — каза леля Ейда. — Имах един-единствен племенник и той се казваше Уилям. Убиха го в последната война. И пак добре, че иначе щеше да тръгне по лош път, ако беше оживял. Уморена съм — рече леля Ейда, като се отпусна на възглавниците си и обърна глава към мис Пакард. — Изведете ги. Не трябва да пускате непознати да ме посещават.

— Мислех, че едно приятно посещение ще ви ободри — каза мис Пакард невъзмутимо.

От страна на леля Ейда долетя дълбок и басов презрителен смях.

— Добре — рече Тапънс мило, — тръгваме си. Ще оставя розите. Би могла да промениш решението си за тях. Хайде, Томи — подкани го тя и се обърна към вратата.

— Ами, довиждане, лельо Ейда. Съжалявам, че не си спомняш за мен.

Леля Ейда замълча, докато Тапънс излезе заедно с мис Пакард, последвана от Томи.

— Ей, ти, я се върни — каза леля Ейда, повишавайки глас. — Познавам те прекрасно. Ти си Томас. Навремето беше риж. Като морков, такава беше косата ти. Върни се. Ще ти кажа нещо. Не искам жената. Не е хубаво да се преструва, че ти е съпруга, аз ги разбирам тия работи. Не трябваше да водиш тази жена тук. Ела, седни на този стол и ми разкажи за скъпата си майка. Ти се махай — прибави нещо като послепис леля Ейда, махвайки с ръка към Тапънс, която се колебаеше на прага.

Тапънс се оттегли веднага.

— Днес е в едно от обичайните си настроения — рече невъзмутимо мис Пакард, докато слизаха по стълбите. — Знаете ли — добави тя, — понякога може да бъде доста приятна. Трудно е да се повярва.

Томи седна в посочения му от леля Ейда стол и внимателно отбеляза, че не би могъл да разкаже много за майка си, тъй като тя е мъртва от близо четиридесет години. Леля Ейда не се смути от това твърдение.

— Я гледай — рече тя, — толкова отдавна ли беше? Как лети времето.

Тя го изгледа преценяващо.

— Защо не си се оженил? — попита тя. — Намери си една хубава, способна жена, която да се грижи за теб. Вече остаряваш и престани да се занимаваш с тези разпуснати жени, да ги водиш със себе си и да говориш, като че ли са ти съпруги.

— Виждам, че ще трябва да накарам Тапънс да си донесе брачното свидетелство, когато дойдем следващия път.

— Искаш да я изкараш почтена жена, така ли? — попита леля Ейда.

— Женени сме повече от трийсет години — каза Томи — и имаме син и дъщеря, които също са женени.

— Бедата е там — рече леля Ейда, ловко сменяйки темата, — че никой нищо не ми казва. Ако ме осведомявахте своевременно…

Томи не се възпротиви на това твърдение. Веднъж Тапънс му бе казала съвсем сериозно:

„Ако някой по-възрастен от шейсет и пет открие вина в теб, никога недей да спориш. Не се опитвай да доказваш, че си прав. Извини се веднага и кажи, че е било твоя грешка, че много съжаляваш и че никога повече няма да правиш така.“

В този момент Томи изведнъж ясно осъзна, че това трябва да е подходът към леля Ейда.

— Много съжалявам, лельо Ейда — каза той. — Нали знаеш, човек е склонен да забравя след време. Не всеки — продължи той без да се смущава, — притежава твоята прекрасна памет за минали събития.

Леля Ейда се ухили. Не би могло да се употреби друга дума за това.

— Не си бил чак толкова зле — рече тя. — Съжалявам, ако те приех малко грубо, само че мразя да ми се натрапват. Тук човек не може да бъде сигурен. Пускат всеки при теб. Абсолютно всеки. Ако приемах всеки за това, което казва, че е, сигурно щяха да искат да ме ограбят и убият в леглото ми.