Агата Кристи - Злото е на път

— Затова мисля, че няма защо да се тревожиш — каза Тапънс. — На колко години е тя сега?

— На осемдесет и две — отвърна Томи. — Не… не, май че е на осемдесет и три — добави той. — Сигурно е доста ужасно да надживееш всички.

— Така ни се струва на нас — каза Тапънс. — Те обаче не мислят така.

— Не можеш да бъдеш сигурна.

— Е, поне леля ти Ейда не мисли така. Не си ли спомняш колко радостна беше, когато ни каза броя на старите си приятели, които вече е надживяла? Накрая завърши: „А пък да ви кажа за Ейми Морган — чух, че нямало да изкара повече от шест месеца. Тя все ми повтаряше колко съм зле, а сега вече е сигурно, че ще я надживея. При това ще я надживея с доста години.“ Видът й беше просто триумфален!

— Все пак… — поде Томи.

— Знам — рече Тапънс, — знам. Все пак чувстваш, че е твой дълг и затова трябва да отидеш.

— Не смяташ ли, че съм прав?

— За съжаление — отвърна Тапънс, — смятам, че си прав. Напълно прав. Аз също ще дойда — добави тя с лека нотка на героизъм в гласа си.

— О, не — каза Томи. — Защо? Тя не е твоя леля. Не, ще отида сам.

— Съвсем не — рече мисис Бересфорд. — Аз също обичам да страдам. Ще страдаме заедно. На теб няма да ти е приятно, на мен няма да ми е приятно и нито за момент не допускам, че и на леля Ейда ще й е приятно. Но напълно разбирам, че това е едно от нещата, които трябва да се направят.

— Не, не искам да идваш. В края на краищата не помниш ли колко груба бе тя с теб последния път?

— О, все едно ми беше — каза Тапънс. — Вероятно това е единствената част от посещението, на която се радва бедното старо момиче. Изобщо не я виня за това.

— Винаги си била мила с нея — рече Томи, — въпреки че не ти е особено симпатична.

— Леля Ейда трудно може да бъде симпатична на някого — каза Тапънс. — Ако питаш мен, мисля, че едва ли някой някога си го е помислял за нея.

— Човек не може да не съжалява хората, когато остаряват — рече Томи.

— Аз мога — отвърна Тапънс. — Ти определено си по-добрият от двама ни.

— Жените са по-безжалостни — каза Томи.

— Предполагам, че може да е и заради това. В края на краищата жените не са имали време да бъдат нещо друго, освен реалисти. Искам да кажа, че много съжалявам хората, които са стари, болни и прочие, стига да са симпатични. Но ако не са… Е, тогава е по-друго, съгласи се. Ако си доста гаден, когато си на двайсет години, точно толкова гаден на четиридесет, още по-гаден на шейсет и същински дявол на осемдесет… е, наистина не разбирам защо човек трябва да съжалява хората само защото са стари. Човек не може да се промени. Познавам няколко истински душици на по седемдесет и осемдесет. Старата мисис Бошан, Мери Кар и бабата на хлебаря, милата стара мисис Поплет, която идваше да чисти у нас. Всички те са много мили и сладки и бих направила за тях каквото мога.

— Добре, добре — каза Томи, — бъди си реалистка. Но ако наистина искаш да проявиш благородство и да дойдеш с мен…

— Искам да дойда с теб — рече Тапънс. — В крайна сметка, омъжих се за теб и за добро, и за лошо, а леля Ейда определено не принадлежи към добрата част. Затова ще дойда с теб ръка за ръка. Ще й занесем букет цветя, кутия шоколадови бонбони с мек пълнеж и може би едно-две списания. Можеш да пишеш на мис Как-се-казваше и да я уведомиш, че идваме.

— Някой ден следващата седмица? Бих предложил вторник — рече Томи, — ако нямаш нищо против.

— Нека да бъде вторник — отвърна Тапънс. — Как се казваше жената? Не мога да си спомня… икономката или управителката, или каквото е там. Името й започваше с „П“.

— Мис Пакард.

— Точно така.

— Може би този път ще бъде различно — предположи Томи.

— Различно ли? В какъв смисъл?

— О, не зная. Може да се случи нещо интересно.

— Може влакът да катастрофира — каза Тапънс с явно оживление.

— Откъде, за Бога, ти дойде това наум?

— Е, разбира се, че не искам подобно нещо. Просто…

— Просто какво?

— Просто някакво приключение, нали? Може би ще можем да спасим нечий живот или да извършим нещо полезно. Полезно и в същото време вълнуващо.

— Каква надежда само! — възкликна мистър Бересфорд.

— Знам — съгласи се Тапънс. — Просто понякога на човек му хрумват подобни идеи.

Трудно е да се каже откъде домът „Слънчевото било“ бе получил името си. Очевидно беше, че наоколо няма нищо, което да наподобява било. Теренът беше равен, което във всички случаи бе добре дошло за по-възрастните обитатели. Имаше голяма, макар и не особено интересна градина. Самата постройка представляваше достатъчно просторен дом във викториански стил, поддържан в прилично състояние. Имаше няколко сенчести дървета, по едната страна на къщата пълзеше диво грозде, а две араукарии придаваха екзотичност на обстановката. На подходящи места, за да улавят слънчевите лъчи, бяха сложени няколко пейки. Имаше един-два градински стола и покрита веранда, на която възрастните дами можеха да седят на завет.