Агата Кристи - Злото е на път

— Наистина, Тапънс, нямах представа, че погребенията могат да ти създадат такова весело настроение.

— Казах, че погребенията са тъжни — рече Тапънс, когато се появи след малко, облечена в яркочервена рокля, а на рамото й беше забоден гущер от рубини и диаманти, — защото такива погребения като на леля Ейда, са тъжни. Имам предвид с повече стари хора и по-малко цветя. Няма хлипащи и подсмърчащи наоколо. Някой възрастен и самотен, който няма да липсва никому.

— Мислех си, че ще ти бъде много по-лесно да понесеш това погребение, отколкото моето, например.

— Ето къде напълно грешиш — каза Тапънс. — Не искам особено да мисля за твоето погребение, защото предпочитам да умра преди тебе. Ако обаче ми се наложи да присъствам на погребението ти, то във всеки случай ще бъда отдадена на безутешна скръб. Ще трябва да си взема много кърпички.

— Поръбени с черно?

— Не съм се сетила за това, но не е лоша идея. Освен това погребалното бюро е много приятно. Кара те да се чувстваш възвишено. Истинската скръб си е истинска. Кара те да се чувстваш ужасно, но все пак прави нещо за теб. Имам предвид, че действа подобно на изпотяването.

— Действително, Тапънс, намирам забележките ти за моята кончина и за ефекта, който тя ще произведе върху тебе, за проява на изключително лош вкус. Това не ми харесва. Нека да забравим погребенията.

— Съгласна съм. Да ги забравим.

— Бедната женица я няма вече — каза Томи. — Отиде си спокойно и без да страда. Да го оставим така. Предполагам, че ще е по-добре да разчистя всичко това.

Томи се приближи до бюрото и се порови в някакви документи.

— Къде ли сложих писмото от мистър Рокбъри?

— Кой е мистър Рокбъри? А, имаш предвид адвоката, който ни писа.

— Да, във връзка с приключването на делата й. Изглежда аз съм единственият останал от семейството.

— Жалко, че не е имала богатство, което да ти остави — рече Тапънс.

— Ако имаше богатство, щеше да го остави на онзи дом за котки — каза Томи. — Наследството, което им е оставила в завещанието си, ще погълне всичките пари в наличност. Няма да остане много за мен. Не че имам нужда от каквото и да било, нито пък го искам.

— Толкова ли обичаше котките?

— Не зная. Предполагам, че да. Никога не съм я чувал да говори за тях. Допускам — каза Томи замислено, — че доста се е забавлявала, когато е казвала на старите си приятелки: „Оставих ти нещо дребно в завещанието си, скъпа“ или „Онази брошка, която толкова обичаш — оставих ти я в завещанието“. Всъщност никому нищо не е оставила, с изключение на дома за котки.

— Обзалагам се, че по-скоро си е отмъщавала — каза Тапънс. — Мога да си я представя как казва всичко това на старите си приятелки… или на така наречените стари приятелки, защото ми се струва, че това са били хора, които тя въобще не е обичала. Просто се е забавлявала да ги води за носа. Бих казала, че беше един стар дявол, нали, Томи? Само че по някакъв смешен начин човек я харесваше за това, че беше стар дявол. Все е нещо да можеш да извличаш някаква радост от живота, когато си стар и си забутан в някакъв приют. Ще трябва ли да ходим до „Слънчевото било“?

— Къде е другото писмо, онова от мис Пакард? А, да, ето го. Сложих го заедно с това на Рокбъри. Да, тя казва, че има някои неща, които, доколкото разбирам, очевидно вече са моя собственост. Леля Ейда е взела някои мебели, нали разбираш, когато е отишла да живее там. Разбира се, и личните й вещи, дрехи и тем подобни. Предполагам, че някой ще трябва да ги продаде. Също и писмата. Аз съм изпълнител на завещанието, така че сигурно ще трябва да свърша това. Мисля, че няма нещо, което искаме да вземем, нали? С изключение на едно малко бюро, което винаги ми е харесвало. Мисля, че беше на стария чичо Уилям.

— Е, би могъл да го вземеш като спомен — каза Тапънс. — Всичко друго ще предложим на търг, нали?

— В такъв случай няма нужда ти да идваш въобще — рече Томи.

— О, мисля, че бих искала да дойда — каза Тапънс.

— Така ли? Защо? Няма ли да е твърде отегчително за теб?

— Кое? Да прегледам нещата й ли? Не, не мисля. Струва ми се, че у мен съществува доза любопитство. Старите писма и антикварните бижута винаги са интересни и смятам, че човек трябва да ги прегледа лично, а не просто да ги предложи на търг или да позволи на непознати да ровят из тях. Не, ще отидем, ще прегледаме нещата и ще видим дали има нещо, което искаме да задържим и ако има, ще уредим въпроса.

— Защо искаш да дойдеш наистина? Имаш някаква друга причина, нали?