Агата Кристи - Нула часът — развръзката

— Повече от интелигентен — каза Одри.

— Да, може би. Искате ли да научите нещо повече за него? Бих могъл да ви разкажа някои неща.

Одри слушаше внимателно. Батъл си помисли за нея, че е добър слушател.

— Дължа му много. На вас също — каза тя.

— Не ми дължите кой знае колко — възрази той. — Ако не бях такъв глупак, щях да разбера какво означаваше звънецът.

— Звънецът? Какъв звънец?

— Звънецът в стаята на лейди Тресилиън. През цялото време подозирах, че има нещо нередно в този звънец. За малко да се сетя, когато слизах от горния етаж и видях една от онези куки, с които се отварят прозорците. Разбирате ли, цялата история със звънеца е била да осигури алиби на господин Невил. Лейди Тресилиън не си е спомнила защо е позвънила. Естествено, че не е могла да си спомни, защото изобщо не е звънила! Невил е дръпнал от коридора с помощта на тази дълга кука шнура, който минава под тавана. Тогава Барет е слязла на долния етаж и е видяла как господин Невил Стрейндж се е спуснал по стълбите и е излязъл, видяла е лейди Тресилиън жива и здрава. Цялата история с прислужничката беше неясна. Защо е трябвало да я упоява заради убийство, което е щял да извърши към полунощ? Шансът да не заспи дълбоко до този час е бил едно на сто. Пък и това показва, че убийството е било извършено от някой свой. По-късно Барет идва на себе си и проговаря. Всичко звучи толкова убедително в полза на Невил, че едва ли някой би се сетил да проверява сериозно точно в колко часа е бил в хотела. Знаем, че не се е върнал обратно с ферибота и не е наемал лодка. Остава възможността да преплува. Той е добър плувец, но въпреки това времето не би му стигнало. Изкатерил се е по въжето, което е спуснал предварително от прозореца на спалнята си. От него се е стекла цяла локва в стаята, но трябва да призная, че за съжаление не разбрахме веднага откъде е тази вода. После е нахлузил тъмносиньото сако и панталона, отишъл е в стаята на лейди Тресилиън — няма да се спирам на самото деяние, то не му е отнело повече от няколко минути, тъй като желязната топка е била приготвена предварително. Върнал се е, съблякъл е дрехите, спуснал се е по въжето и е преплувал обратно до „Истърхед“.

— А ако Кей бе влязла?

— Обзалагам се, че тя е била леко упоена. Казаха ми, че се е прозявала още по време на вечерята. Освен това той предвидливо се е скарал с нея и тя се е затворила в стаята си.

— Опитвам се да си спомня дали в даден момент съм забелязала изчезването на топката от решетката. Струва ми се, че не съм. Кога я е върнал на мястото й?

— На следващата сутрин, когато се е вдигнала врявата. След като се е върнал с колата на Тед Латимър, той е имал на разположение цяла нощ да заличи следите, да подреди всичко, да поправи ракетата за тенис. Впрочем, ударил е старата дама с бекхенд. Затова изглеждаше, че престъплението е било извършено с лявата ръка. Не забравяйте, че бекхендът на Стрейндж винаги е бил най-силният му удар!

— Не, не! — вдигна ръце Одри. — Не мога да слушам повече.

Той се усмихна.

— Все пак за вас бе добре да споделите с някого всичко, което се бе насъбрало, госпожо Стрейндж. Мога ли да проявя нетактичност и да ви посъветвам нещо?

— Да, моля.

— Осем години живот с един луд криминален престъпник са достатъчни за всяка жена да съсипе нервите си. Но сега трябва да се успокоите, госпожо Стрейндж. Трябва да разберете, че вече няма от какво да се страхувате.

Одри се усмихна. Застиналият израз бе изчезнал от лицето й. То бе мило, доста плахо, но доверчиво. Раздалечените й очи бяха изпълнени с благодарност.

— Споделили сте с другите, че познавате едно момиче, което е постъпило като мен? — попита тя колебливо.

— Собствената ми дъщеря — кимна Батъл бавно. — Както виждате, мила, чудеса стават. Съдбата ни ги изпраща, за да ставаме по-мъдри!

Ангъс Макуиртър стягаше багажа си.

Той подреди грижливо три ризи в куфара, сложи и оня тъмносин костюм, който все пак се бе сетил да прибере от химическото чистене. Два костюма, оставени от двама Макуиртър, бяха дошли твърде много за дежурното момиче.

На вратата се почука. Влезе Одри Стрейндж.

— Дойдох да ви благодаря — каза тя. — За път ли се стягате?

— Да. Довечера тръгвам. Ще отплавам вдругиден.

— За Южна Америка?

— За Чили.

— Ще ви помогна.

Той се опита да се възпротиви, но тя настоя. Наблюдаваше я как се движи мълчаливо и методично.

— Готово — каза тя, когато свърши.

— Бързо се справихте — изрече одобрително Макуиртър.