Агата Кристи - Нула часът — развръзката

Одри слезе по стълбите, следвана от инспектор Лийч.

Мислите й бяха някъде далеч, изражението на лицето — вглъбено.

Невил се приближи към нея с протегнати ръце.

— Одри…

Тя го изгледа с невиждащ поглед.

— Всичко е наред, Невил. Признавам всичко.

Томас Ройд бе застанал до входната врата, сякаш се канеше да препречи пътя им.

— Верният Томас — усмихна се тя разсеяно.

— Ако мога да направя нещо… — измърмори той.

— Никой нищо не може да направи — отвърна Одри.

Излезе с високо вдигната глава.

Отвън в полицейската кола я чакаше сержант Джоунс.

Одри и Лийч се качиха с нея. Тед Латимър измърмори възхитено:

— Достойно оттегляне!

Невил се обърна разярен към него.

Старши инспектор Батъл ловко попречи на избухването и повиши глас успокояващо:

— Както споменах и преди, смятам да проведа един експеримент. Господин Макуиртър чака долу на ферибота. След десет минути трябва да сме при него. Ще излезем в открити води с моторница, така че дамите да се облекат по-топло. След десет минути, моля.

Напомняше някакъв странен режисьор, който водеше актьорите към сцената.

Не обърна никакво внимание на озадачените им лица.

Моторницата се носеше надолу по реката покрай Гълс Пойнт, после зави в малкия залив, отделящ Гълс Пойнт от зловещата скала Старк Хед. Беше студено и Кей се зави плътно в късото си кожено палто.

Някой понечи да поиска обяснение, но старши инспектор Батъл вдигна широката си длан като картонена кукла и показа, че още не е настъпил моментът. Само шумът от водата нарушаваше мълчанието. Кей и Тед стояха редом, загледани в реката. Невил се бе отпуснал на палубата с разтворени крака. Мери Олдин и Томас Ройд седяха на носа. От време на време всички поглеждаха любопитно към високия сдържан Макуиртър, застанал самотно на кърмата с отпуснати рамене и с гръб към тях.

Едва когато се оказаха в подножието на страшната Старк Хед, Батъл изключи мотора и заговори. Говореше по-скоро замислено, отколкото самоуверено:

— Случаят е много странен, един от най-странните, с които съм се сблъсквал, и затова бих искал да кажа няколко думи за убийствата изобщо. Мислите всъщност не са мои. Чух младият адвокат Даниълс да казва нещо подобно и не бих се изненадал, ако той от своя страна го е чул от друг. Той има този навик! Става дума за следното. Когато четете за някое убийство или, да речем, за някоя криминална история, разкриваща убийство, вие обикновено започвате от самото убийство. Но това е погрешно. Убийството започва много преди това. То е кулминацията на цяла верига от обстоятелства, които се сблъскват в определен момент и на определено място. Хората тръгват по неведоми пътища от различни краища на земното кълбо и се срещат в този момент и на това място. Господин Ройд е пристигнал от Малайските острови. Господин Макуиртър е тук, защото е пожелал да посети отново мястото, където някога се е опитал да сложи край на живота си. Самото убийство е краят на историята. Нула часът! — Замълча. — Сега за нас настъпи този час.

Петимата се бяха обърнали към него, само петимата, защото Макуиртър продължаваше да стои гърбом към тях. Петимата бяха озадачени.

— Искате да кажете, че смъртта на лейди Тресилиън е била кулминацията на една дълга поредица от обстоятелства? — попита Мери.

— Не, госпожице Олдин. Смъртта на лейди Тресилиън е била една брънка в пъкления план. Убийството, за което говоря, е убийството на Одри Стрейндж.

Заслуша се в ускореното дишане на останалите. Дали някой не се бе уплашил…

— Това престъпление е било замислено с най-малки подробности доста отдавна. Може би още през зимата. С единствената цел Одри Стрейндж да увисне на бесилото.

Планът е бил скроен много хитро от някого, който се е смятал за изключително умен. Убийците обикновено са суетни. Първо открихме неубедителни и несериозни улики срещу Невил Стрейндж. Но след като този някой е подготвил достатъчно лъжливи улики, той не е предполагал, че можем да очакваме и втората серия от улики да бъде лъжлива. И все пак, ако се замислите, всички улики срещу Одри Стрейндж биха могли да бъдат подправени. Оръдието на убийството, взето от решетката пред камината в нейната стая, ръкавиците й — лявата опръскана с кръв и скрита в бръшляна под нейния прозорец. Следи от пудрата, която тя използва, намерени по вътрешната страна на яката на сакото, както и няколкото косъма. Собствените й отпечатъци от пръсти, появили се съвсем естествено върху отрязъка пластир, взет от нейната стая. Дори ударът, нанесен с лявата ръка. И най-сетне унищожителната улика — признанието на самата госпожа Стрейндж. Не вярвам някой от вас (освен онзи, който е наясно) да повярва в нейната невинност, след като я е наблюдавал по време на задържането й. Тя фактически призна вината си, нали? И аз самият не бих повярвал, че е невинна, ако не бях преживял нещо подобно… Начинът, по който говореше, ме порази като гръм, защото познавам едно друго, момиче, което направи абсолютно същото, призна несъществуваща вина. Одри ме гледаше с очите на другото момиче… Трябваше да изпълня дълга си. Ние, полицаите, сме длъжни да действаме, като отчитаме обстоятелствата, а не своите чувства и емоции. Но уверявам ви, че в този момент се молех да стане чудо, защото разбирах, че само чудо можеше да помогне на тази нещастница. И чудото стана. Съвсем навреме! Господин Макуиртър се появи и разказа историята си. — Батъл замълча. — Господин Макуиртър, бихте ли повторили онова, което ми разказахте в къщата?