Агата Кристи - Невероятната кражба и други разкази

— Прав сте — съгласи се Поаро.

— Така или иначе тя премълчава нещо — продължи Джап. — Почувствахте ли? Тази млада жена знае нещо.

Поаро кимна замислено.

— Да. Забелязах.

— Тези случаи винаги са трудни — оплака се Джап. — Хората често премълчават по нещо. Нерядко от най-благородни подбуди.

— Заради което човек трудно би могъл да ги упрекне, драги ми приятелю.

— Да, но така нашата работа се затруднява — промърмори недоволно Джап.

— Това просто налага да използвате пълноценно вашата съобразителност — успокои го Поаро. — Между другото, какво показаха отпечатъците на пръстите?

— Съвсем очевидно става дума за убийство. Върху пистолета няма никакви отпечатъци. Били са изтрити, преди да бъде поставен в ръката й. Дори да е било по силите й по някакъв вълшебен акробатически начин да си извие ръката около главата, едва ли е могла да стреля с пистолета, още по-малко пък да избърше отпечатъците след смъртта си.

— Да, да. Извършителят безспорно не е тя.

— А и отпечатъците въобще не ни дадоха нищо. На дръжката на вратата не открихме никакви. На прозореца също. Какво ще кажете за това? Иначе отпечатъци от самата мисис Алън има колкото искаш.

— Джеймсън научи ли нещо?

— От кого да научи? От прислужницата ли? Не. Тя говорила много, но всъщност знаела съвсем малко. Потвърдила, че Алън и Плендърлит били в добри отношения. Наредих на Джеймсън да разузнае из квартала. Ще трябва да поговорим и с мистър Лейвъртън Уест. Да разберем къде е бил и какво е правил снощи. Междувременно ще прегледаме документите й.

Пристъпи към заниманието без повече приказки. От време на време изръмжаваше недоволно и подхвърляше нещо към Поаро. Прегледът не продължи дълго. В бюрото нямаше много документи, а онова, което откриха, беше изрядно подредено.

Джап се отпусна и въздъхна.

— Май и тук не открихме нищо особено.

— Така е.

— Обикновени хартийки. Квитанции, сметки, няколко от тях неплатени — нищо особено. Покани за светски прояви. Бележки от приятели — Джап постави ръка върху купчинка от седем или осем писма. — Ето чековата й книжка и паспорта. Нещо прави ли ви впечатление?

— Да, че е теглила повече, отколкото има на влог.

— И какво още?

Поаро де усмихна.

— Изпитвате ли ме? Да, разбрах за какво мислите. Преди три месеца е изтеглила двеста лири. Други двеста е изтеглила вчера…

— … а пък на остатъка от кочана на чековата книжка не е отбелязала нищо. Всички останали чекове са за дребни суми — най-голямата е петнадесет лири. И ето какво ще ви кажа — в дома няма такива пари. В чантичката си има четири лири и десет шилинга, а в друга една чантичка има още шилинг — два. Работата е съвсем ясна според мен.

— Искате да кажете, че вчера е дала тези пари на някого ли?

— Да. Въпросът е на кого?

Вратата се отвори и влезе инспектор Джеймсън.

— Какво, Джеймсън? Откри ли нещо?

— Да, сър, няколко неща. Като начало ще ви кажа, че никой не е чул изстрела. Само две или три жени потвърдиха, че са го чули, но пролича, че на самите тях просто им се иска да е така. И толкоз. При цялата тази пукотевица не виждам как някой е могъл да чуе нещо.

Джап изръмжа.

— И аз така мисля. Продължавай.

— Мисис Алън си била у дома през по-голямата част от следобеда и вечерта. Прибрала се около пет часа. Към шест излязла отново, но се отбила единствено до пощенската кутия в края на улицата. Около девет и тридесет дошъл автомобил, лимузина модел „Стандарт Суолоу“, от който слязъл посетител. Според описанието около четиридесет и пет годишен, добре сложен, с военна стойка. С тъмносиньо палто, бомбе, мустаци като четка за зъби. Джеймс Хог, шофьор от дома на номер 18, каза, че и преди го е виждал да посещава мисис Алън.

— Четиридесет и пет годишен — повтори Джап. — Това очевидно не е Лейвъртън Уест.

— Този мъж, който и да е бил, останал при нея около час. Тръгнал си около десет и двадесет. На излизане се спрял на входната врата и разменил няколко думи с мисис Алън. Фредерик Хог, малкият син на Хог, се мотаел наблизо и успял да чуе съвсем ясно какво й казал.

— И какво й казал?

— „Добре, помисли си отново и после ми се обади“ . Сетне тя му отговорила нещо и той й отвърнал: „Добре. Довиждане“ . После влязъл в колата и си тръгнал.

— Значи, това е станало в десет и двадесет — рече замислено Поаро.

Джап потри носа си.

— Значи в десет и двадесет часа мисис Алън все още е била жива — отбеляза той. — Какво друго?

— Нищо друго, сър. Шофьорът от дома на номер 22 се прибрал у дома към десет и половина. Бил обещал на децата си да им запали няколко фойерверки, та те го очаквали. Заедно с всички други деца от улицата. Запалил ги, а през това време всички го наблюдавали. Сетне всички си легнали.