Агата Кристи - Невероятната кражба и други разкази

— Да, имаше го от Индия. Държеше го в едно чекмедже в стаята си.

— Да… Имаше ли разрешително?

— Предполагам. Не знам с положителност.

— А сега, мис Плендърлит, бихте ли ми казали всичко, което знаете за мисис Алън? Откога я познавате, кои са другите й близки и познати, въобще всичко.

Джейн Плендърлит кимна утвърдително.

— Познавах Барбара от пет години. Запознах се с нея по време на едно пътуване в чужбина, по-точно в Египет, когато тя се връщаше от Индия. Аз пък бях работила известно време в британското училище в Атина и бях решила да посетя за няколко седмици Египет, преди да се прибера. Заедно пътувахме по река Нил. Запознахме се, сближихме се и решихме, че сме си симпатични. Аз тъкмо тогава търсех съквартирантка, с която да си разделим разходите за наемането на апартамент или малка къщичка. Барбара беше сама и решихме, че ще можем да съжителстваме.

— И наистина ли успяхте?

— Напълно. Всяка една от нас си имаше собствени приятели. Барбара имаше вкус към светските прояви, а моята среда беше — как да ви кажа — по-артистична. Така всъщност отношенията ни се развиха по-добре.

Поаро кимна.

— А какво ви е известно за семейството на мисис Алън и въобще за живота й, преди да се запознаете?

Джейн Плендърлит сви рамене.

— Всъщност не знам много. Ако не се лъжа, моминското й име е било Армитидж.

— А за съпруга й какво знаете?

— Струва ми се, че не е бил от хората, за които е могла да пише на близките си с гордост. Останах с чувството, че много е пиел. Умрял година или две след сватбата. Имала е и дете, дъщеричка, която починала на тригодишна възраст. Барбара не обичаше да говори за съпруга си. Ако си спомням добре, омъжила се за него в Индия, когато била на седемнадесет години. Сетне отпътували за остров Борнео, в една от тези местности, прокълнати от Бога. Тъй като темата й бе неприятна, никога не съм й задавала въпроси.

— Известно ли ви е мисис Алън да е имала някакви финансови затруднения?

— Не. Сигурна съм, че не.

— Някакви дългове или нещо от този род?

— О, не! Напълно съм уверена, че не е имала подобни проблеми.

— Сега ще ви задам още един въпрос, мис Плендърлит, и се надявам, че ще ме разберете правилно. Мисис Алън имаше ли си приятел или приятели?

— Беше сгодена и предстоеше повторно да се омъжи. Надявам се, че този отговор ви удовлетворява — отвърна хладно Джейн Плендърлит.

— Как се казва мъжът, за когото е била сгодена?

— Чарлз Лейвъртън Уест. Депутат е от някакъв район в Хемпшир.

— Тя отдавна ли го познаваше?

— Малко повече от година.

— А от колко време е била сгодена с него?

— От два… не, от три месеца.

— Известно ли ви е да са се карали?

Мис Плендърлит поклати глава.

— Не. Щях да бъда много изненадана, ако се беше случило такова нещо. Барбара не беше от хората с нагласа за кавги.

— Кога видяхте, мисис Алън за последен път?

— Миналият петък, преди да замина в провинцията за уикенда.

— А тя в града ли възнамеряваше да остане?

— Да. Смяташе да излезе с годеника си на разходка в неделя, ако съм запомнила добре.

— А самата вие къде прекарахте уикенда?

— В Лейдълс Хол.

— Как се казват хората, на които гостувахте?

— Мистър и мисис Бентинк.

— И се разделихте с тях тази сутрин?

— Да.

— В такъв случай, тръгнала сте си много рано, така ли?

— Да. Мистър Бентинк ме взе с колата. И той стана рано, защото трябваше да бъде в града преди десет часа.

— Да, разбирам — кимна Джап. Всички отговори на мис Плендърлит бяха ясни и убедителни.

Поаро също зададе въпрос.

— Какво е мнението ви за мистър Лейвъртън Уест?

Момичето сви рамене.

— Това има ли значение?

— Може би няма, но бих искал да науча какво мислите за него.

— Не съм мислила много за него. Млад е, на не повече от тридесет и една или тридесет и две години. Амбициозен. Добър оратор. Човек, желаещ да пробие.

— Това са силните му страни. А недостатъците?

— Как да ви кажа — замисли се за малко мис Плендърлит. — Според мен е твърде обикновен. Идеите му не са дотам оригинални. Отгоре на всичко е и малко надут.

— Това не са особено големи недостатъци, mademoiselle — отвърна с усмивка Поаро.

— Така ли мислите? — в гласа й имаше лека ирония.

— Възможно е вие да ги приемате за недостатъци — отвърна й Поаро и я погледна. Стори му се, че тя реагира с известно недоумение. — Мисис Алън обаче вероятно е разсъдила иначе.

— Напълно сте прав. Барбара го намираше за чудесен и го приемаше за такъв, за какъвто той се мислеше.