Агата Кристи - Невероятната кражба и други разкази

Една врата на тясната площадка на долния етаж водеше към голяма дневна стая, всъщност някогашна конюшня. На стените, шпакловани с гипс, бяха окачени офорти и дърворезби. В стаята имаше две жени.

Едната от тях, седнала на стол до камината и протегнала ръка към огъня, бе мургава млада жена на около двадесет и седем или двадесет и осем години с делови вид. Другата, едра възрастна жена с пазарска чанта, запъхтяно говореше нещо, когато двамата мъже влязоха в стаята.

— … та насмалко щях да припадна, когато научих това, госпожице. И как можа точно тази сутрин…

— Добре, добре, мисис Пиърс — прекъсна я младата жена. — Предполагам, че тези двама господа са от полицията.

— Мис Плендърлит? — попита Джап.

Момичето кимна утвърдително.

— Аз съм. А това е мисис Пиърс, която идва всеки ден да чисти.

Неукротимата мисис Пиърс отново се обади.

— Та тъкмо обяснявах на мис Плендърлит, че точно тази сутрин сестра ми Луиза Мод получи удар и нали ми е рода, а кръвта вода не става, реших, че мисис Алън няма да има нещо против, ако малко…

Джап умело я прекъсна:

— Напълно ви разбирам, мисис Пиърс. А сега, бихте ли имали добрината да отидете с инспектор Джеймсън в кухнята и да дадете показания?

Като се отърва по този начин от красноречивата мисис Пиърс, която се запъти към кухнята в компанията на Джеймсън, без да престава да говори, Джап се обърна към момичето.

— Аз съм старши инспектор Джап. Мис Плендърлит, бих искал да ми кажете всичко, което знаете по въпроса.

— Разбира се. Откъде да започна?

Самообладанието й бе забележително. По нищо не личеше да е шокирана или потънала в скръб, ако се изключеше известна скованост.

— В колко часа пристигнахте тази сутрин?

— Струва ми се, че някъде около десет и половина. Старата лъжкиня мисис Пиърс още не беше дошла…

— Това често ли се случва?

Джейн Плендърлит сви рамене.

— Поне два пъти седмично идва чак в дванадесет или въобще не идва. Уговорено е да идва в девет. Два пъти седмично обаче се оказва, че или „нещо не й е добре“, или някой неин близък роднина е тежко болен. Всички тези приходящи прислужници са еднакви. Тази не е по-лоша от другите.

— Отдавна ли работи мри вас?

— От месец. Предишната крадеше.

— Продължавайте, мис Плендърлит.

— Платих на шофьора на таксито, взех си куфара, поогледах се за мисис Пиърс, не я открих и се качих горе в спалнята си. Поразтребих малко и след това реших да се отбия при Барбара, имам предвид мисис Алън — и видях, че вратата й е заключена. Опитах се няколко пъти да отворя, като натиснах дръжката, след това почуках, но никой не ми отговори. Тогава слязох долу и се обадих по телефона в полицията.

— Pardon ! — Поаро вметна чевръсто въпроса си. — Не ви ли дойде първо на ум мисълта да се опитате да разбиете вратата? С помощта на някой от шофьорите от квартала например?

Тя го погледна хладно със сиво-зелените си очи, сякаш го оценяваше.

— Не, не ми дойде на ум такова нещо. Реших, че щом нещо не е наред, трябва да се вика полицията.

— Pardon, mademoiselle , това означава ли, че сте решила, че нещо не е наред?

— Естествено.

— Защо? Защото никой не е отговорил на почукванията ви? Но нима не е било възможно вашата приятелка да е взела някакво лекарство за сън или нещо от този…

— Тя не използваше сънотворни — последва нетърпелив отговор, в който се чувстваше известна острота.

— А не е ли било възможно просто да е била излязла и преди това да е заключила вратата?

— Защо трябва да я заключва? Освен това, в такъв случай щеше да ми остави бележка.

— Тя не е оставила, така ли? Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм сигурна. Щях веднага да я видя.

Остротата в гласа й се бе засилила.

— Не опитахте ли да надникнете през ключалката, мис Плендърлит? — попита Джап.

— Не, не опитах — отвърна замислено Джейн Плендърлит. — Не ми дойде на ум. Но и да бях опитала, щях ли да видя нещо? Та нали ключът щеше да е вътре?

Невинният поглед на широко отворените й очи се сблъска с погледа на Джап. Поаро едва забележимо се усмихна.

— Постъпили сте съвсем правилно, мис Плендърлит — каза Джап. — Предполагам, не сте имали основания да допускате, че приятелката ви е склонна към самоубийство?

— О, не.

— Да сте оставала с впечатление, че е разтревожена или смутена от нещо?

Настъпи продължителна пауза, преди момичето да отговори:

— Не.

— Знаехте ли, че тя притежава пистолет?

Джейн Плендърлит кимна утвърдително.