Агата Кристи - Хикъри Дикъри Док

— Не бих и помислила, че тя е достатъчно умна, за да замисли подобно нещо — рече мисис Хабърд.

Поаро не отговори и се намръщи. Мисис Хабърд продължи:

— Значи всичко е било просто любовна история! Наистина съжалявам много, мосю Поаро, че ви изгубих времето за толкова обикновен проблем. Както и да е, всичко е добре, когато завършва добре.

— Не, не — поклати глава Поаро. — Все още не мисля, че сме достигнали края. Изяснихме картината, като премахнахме един доста обикновен проблем, който стоеше на преден план, но има доста неща, които остават необясними и на мен ми се струва, че тук има нещо сериозно, наистина сериозно.

— Действително ли мислите така, мосю Поаро?

— С такова впечатление останах. Питам се, мадам, дали не бих могъл да поговоря с мис Патриша Лейн. Бих искал да огледам пръстена, който е бил откраднат.

Патриша Лейн скоро се появи с любопитно изражение на лицето.

— Съжалявам, че ви безпокоя, мис Лейн.

— Няма нищо, не бях заета. Мисис Хабърд каза, че желаете да видите пръстена — тя го свали от ръката си и му го подаде.

— Този диамант наистина е доста голям и обработката, разбира се, е старинна. Това е годежният пръстен на майка ми.

Поаро, който изучаваше пръстена, кимна.

— Майка ви все още е жива, нали?

— Не, и двамата ми родители са починали.

— Съжалявам.

— Да, бяха много добри и двамата, но някак си все не успявах да бъда толкова близо до тях, колкото ми се иска сега. Човек винаги съжалява, когато вече е късно. Майка ми искаше да има лекомислена, красива дъщеря, която да си пада по тоалети и светски забави. Много се разочарова, когато записах археология.

— Винаги ли си поставяте сериозни цели?

— Струва ми се, че да. Усещам, че животът е твърде кратък и човек трябва да се занимава с нещо действително полезно.

Поаро замислено се вгледа в нея.

Патриша Лейн бе на около тридесет, тридесет и две години. Не носеше грим, само дискретно сложено червило. Белезникавата й коса бе сресана назад от лицето в проста фризура, а иззад очилата й гледаха доста приятни, сериозни сини очи. „Никакъв чар, bon Dieu — каза си прочувствено Поаро. — Ами дрехите й? Как му казваха на това? Като излязъл от гората. Господи, колко точно казано!“

Патриша определено не му допадаше. Нейният школуван, лишен от акценти говор, бе досаден за слуха му. „Тя е интелигентно и културно момиче — мислеше си той — и, уви, с всяка изминала година ще става все по-отегчителна.“ Мисълта му за миг се стрелна към спомена за графиня Вера Русакоф. Колко екзотичен блясък притежаваше тя в своята разруха! Днешните момичета…

„Но аз просто остарявам. Това чудесно момиче може да се превърне в същинска Венера за някого“ — помисли си Поаро, без много да си вярва.

Патриша казваше:

— Абсолютно съм изумена от случилото се с Бес… с мис Джонстън. Струва ми се, че това зелено мастило е опит нещата съзнателно да се представят като дело на Найджъл. Но, уверявам ви, мосю Поаро, Найджъл никога не би сторил такова нещо.

— Хм — Поаро я изгледа с по-голям интерес. Бе поруменяла и гласът й звучеше твърде разпалено.

— Не е лесно да разбереш Найджъл — продължи тя сериозно. — Разбирате ли, детството му е било твърде тежко.

— Mon Dieu , още един!

— Не ви разбрах?

— Нищо. Та значи казвате…

— За Найджъл. Той е трудно достъпен. Винаги се е стремял да се противопостави на всякакви правила. Умен е, страшно е умен, но трябва да се признае, че понякога има твърде неуместния навик да се подиграва, освен това е прекалено надменен, за да обяснява или да се защитава. Дори ако всички тук си мислят, че той е автор на номера с мастилото, няма да си помръдне и пръста, за да ги разубеди. Просто ще каже: „Нека си го мислят, щом искат.“ А подобно отношение е много глупаво.

— И със сигурност може да бъде изтълкувано погрешно.

— Според мен това е нещо като гордост… защото винаги са го разбирали погрешно.

— Вие отдавна ли го познавате?

— Не, само от около година. Запознахме се на една екскурзия из замъците по Лоара. Той прекара една настинка, която прерасна в пневмония, а аз се грижех за него през цялото време. Много е крехък, а въобще не полага грижи за здравето си. В някои отношения за него трябва да се грижиш като за дете, при все че е така самостоятелен. Той наистина има нужда от някой, който да се грижи за него.

Поаро въздъхна, внезапно почувствал се изморен от толкова любов. Първо Силия, с влажния поглед на кокер шпаньол, сега пък Патриша, с вид на праведна мадона. Несъмнено любов трябва да съществува и младите да се събират, но, за щастие, Поаро бе отминал този етап. Той се изправи на крака.