Артър Дойл - Пиратът Шарки

Ако оставим настрана глупавия пристъп на суеверие, нещата се развиват благополучно за нас. Ледената маса, която ни бе притиснала от юг, почти се разнесе и водата е така топла, че започвам да вярвам, че се намираме в едно от онези разклонения на Гълфстрийм, които минават между Гренландия и Шпицберген. Наоколо се виждат безброй малки медузи и жълтокоремничета, водата около кораба гъмжи от скариди, така че е твърде възможно да се покажат и китове. И наистина — един кит бе вече забелязан по обед, но толкова далече, че лодките не можеха да го последват.

13 септември. Днес на мостика водихме дълъг и интересен разговор със старшия помощник мистър Милн. По всичко изглежда, че капитанът е голяма загадка не само за мен, но и за моряците, та дори и за самите собственици на кораба. Мистър Милн ми разказа, че щом приключи рейса и екипажът получи заплатата си, капитан Крейги изчезва и никой не го вижда до началото на следващия сезон, когато той влиза спокойно в дирекцията на компанията и пита дали ще имат пак нужда от услугите му. В Данди той няма никакви приятели и никой няма претенции да познава живота му отпреди. Положението си дължи изцяло на навигаторските си способности, а името си — на смелостта и хладнокръвието, което е показал по времето, преди още да му бъде поверен кораб, когато е бил помощник. Всички са единодушни, че той не е шотландец и че името му не е истинско. Мистър Милн смята, че се е посветил изцяло на китоловството просто защото това е най-опасната работа, която е могъл да намери, и че рискува живота си винаги когато е възможно. Той приведе няколко примера в подкрепа на това си твърдение, един от които, ако е верен, е твърде любопитен. Веднъж капитан Крейги не се явил в дирекцията и се наложило да вземат друг човек на неговото място. Това било по времето на последната Руско-турска война. Когато се появил отново на следващата пролет, имал на врата си белег от прясна рана, който винаги се стараел да скрие с шалчето си. Не мога да кажа дали твърдението на помощника, че капитанът е участвувал във войната, е вярно или не. Но наистина това е странно съвпадение.

Вятърът промени посоката си и сега духа от изток, но е още твърде слаб. Струва ми се, че в сравнение с вчера леденият обръч около нас се е стеснил. Докъдето стига погледът, се вижда безкрайно пространство от снежна белота, тук-таме нарушено единствено от случайни пукнатини или от тъмната сянка на някой хълм. На юг се вижда единственият ни път към спасението — тясната ивица синя вода, която се стеснява всеки ден. Капитанът поема тежка отговорност върху себе си. Чувам, че запасите от картофи са се привършили, дори и сухарите са вече недостатъчно, но той запазва същото безстрастно изражение и прекарва по-голямата част от деня на марса, оглеждайки хоризонта с бинокъла си. Настроението му е твърде променливо и както изглежда избягва компанията ми, но грубостта, която показа предишната нощ, повече не се повтори.

7:30 ч. вечерта. Убеден съм, че нас ни командува ненормален човек. Нищо друго не може да обясни странните приумици на капитан Крейги. Добре, че водя този дневник на пътешествието ни, защото той ще ни послужи за оправдание, в случай че се наложи да го изолираме по някакъв начин — стъпка, която ще предприема само като крайна мярка. Любопитно е, но самият той ме наведе на мисълта, че странното му поведение се дължи на лудост, а не просто на ексцентричност. Преди един час, докато аз се разхождах на юта, той стоеше на мостика и както обикновено се взираше през бинокъла. Повечето от моряците бяха слезли долу на чай, пък и вахтите напоследък не се дават редовно. Изморен от разходката, аз се облегнах на фалшборда и започнах да се любувам на мекия блясък, който залязващото слънце пръскаше по огромните ледени блокове наоколо. Внезапно пресипнал глас ме извади от унеса и като се огледах, видях, че капитанът е слязъл и е застанал до мен. Той гледаше втренчено леда с израз, в който изненада и нещо близко до радост се бореха за надмощие. Макар че беше студено, едри капки пот се стичаха по челото му и той бе ужасно развълнуван. Крайниците му трепереха като на човек, който е пред епилептичен припадък, а гънките около устата му бяха опънати и резки.

— Гледайте — ахна той и ме хвана за китката, без да сваля очи от далечината и без да престава да следи с поглед някакъв предмет, който пресичаше зрителното поле. — Вижте! Ей там! Между възвишенията! Ето сега излиза иззад далечния хълм. Виждате ли я — трябва да я виждате. Все още е там. Бяга от мен, за бога, бяга от мен… отиде си!