Пол Дохърти - Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Този тук няма нищо общо с нас — заявих, скачайки от ешафода и потупвайки приятеля си по рамото. — Нима си забравил собствената си наука, докторе? Клетникът вероятно е страдал от Съдранис задникус и в пристъп на ярост просто е излязъл и е убил някого.

Куиксилвър избухна в смях. После аз му стиснах ръката и му обещах, че ако всичко мине добре, ще му платя и останалата част от договорената сума, след което се запътих обратно към имението.

В крайна сметка, всичко мина добре. Всяка следваща вечер аз се връщах в „Белият елен“ и изслушвах Куиксилвър, който на висок глас разказваше как се развивала болестта на Попълтън. Всеки път икономът седеше до него, кимаше тържествено и възхваляваше уменията на доктора. И така, капанът щракна. В събота вечерта дяволитото изражение на Куиксилвър, който дойде при мен в ъгълчето край камината, донесе ми чаша кларет и ми каза „наздраве“, ми подсказа, че всичко върви по план.

На следващата сутрин двамата с господаря ми се запътихме към църквата за неделната литургия. Бенджамин все още беше потиснат. Всъщност напоследък почти не го бях виждал, но сега забелязах, че междувременно обидата, която му бяха нанесли, го е измъчвала много.

При това положение, можете да си представите радостта, която изпитах, когато викарият Догъръл застана на стъпалата към олтара, разпери ръце и разтегли дебелото си, глуповато лице в сияйна усмивка. Свещеникът погледна първо към вече оздравялото семейство Попълтън, а после и към господаря ми.

— През последната седмица — заяви старият глупак — в енорията ни беше отбелязана велика победа над злото. Едно от най-знатните ни семейства беше на косъм от смъртта, но в крайна сметка, успя да се измъкне от лапите й.

След тези думи свещеникът се обърна, плесна с ръце и се поклони по посока на Куиксилвър, който седеше до една от колоните в нефа. Мили Боже! Шарлатанинът изглеждаше толкова невинно, че за миг успя да заблуди дори мен.

— Разбира се, чудото се случи не само благодарение на уменията на доктора — продължи викарият Догъръл, — но и на разсъдливостта на една жена, която осъзна, че макар и несъзнателно, може би е наскърбила един свой събрат во Христе. И така, мистрес Попълтън иска да се извини.

Голямата уста — с нейната тъмнокафява рокля и смехотворен набор от воали около тлъстото, мрачно лице — се надигна от мястото си, застана пред олтарната преграда и хладно се взря в присъстващите.

— Скъпи братя и сестри во Христе — започна напевно тя, — из енорията ни, подобно на ужасна зараза, се разпространява слухът, че този добър човек — тя посочи към Бенджамин, — този изключителен учител, бил имал противоестествени предпочитания — гласът й се извиси. — Аз, мистрес Попълтън, заявявам, че всякакви подобни слухове са гнусна лъжа! Мастър Даунби е най-голямото ни съкровище! Той всеотдайно се грижи за бедните, а училището му е гордост за цялото графство! Затова — Голямата уста извади една тежка кесия от широкия ръкав на роклята си — дарявам това сребро за обучението на бедните му ученици!

Присъстващите изръкопляскаха, а Бенджамин се усмихна и опънатото му като струна тяло изведнъж се отпусна. После господарят ми стана от пейката, приближи се към мистрес Попълтън и си размени с нея целувката на мира. (Междувременно аз, разбира се, скочих и сграбчих среброто.) Накрая литургията беше отслужена по един особено радостен начин.

След това всички се събраха около Бенджамин, потупвайки го по гърба и уверявайки го какъв прекрасен човек е. Точно в този момент аз допуснах огромна грешка. Старият Куиксилвър се накани да си върви. В крайна сметка човекът си беше изпълнил задачата и хилейки се и намигайки ми, се примъкна към мен с протегната ръка. При всякакви други обстоятелства бих го наругал, без да се поколебая, но господарят ми изглеждаше толкова щастлив, че аз пъхнах кесията с монети в ръката на доктора и се обърнах. В мига, в който го сторих, забелязах, че най-големият син на Голямата уста ме гледа кръвнишки. Е, какво да се прави, случват се и такива неща. И така, в отговор аз само се усмихнах благо, а Куиксилвър побягна като сърна към църковната порта и обратно към Лондон, където щеше да бъде в безопасност. Като се замисля сега, онзи случай се оказа спасителен не само за мен, но и за Бенджамин и освен това помогна и на двама ни да се ориентираме в кървавия лабиринт на убийството и да разкрием една от най-мрачните тайни на Англия.

След няколко дни нещата загрубяха. Бенджамин ме привика в стаята си и с вид на съдия, готов да произнесе присъдата си, ми нареди: