Пол Дохърти - Песента на Тъмния ангел

Отначало разговорът се завъртя около някои общи теми и това доста изнерви Мънк, който седеше до Корбет. За известно време човекът на граф Съри се задоволи с неспокойно потропване по масата, но не след дълго не издържа, вдигна чашата си и погледна към Гърни, разположил се в стола си с висока облегалка.

— Ти си чудесен домакин, сър Саймън, но утре нас двамата със сър Хю ни чака доста работа.

Гърни остави чашата си на масата, едва сдържайки раздразнението си.

— С Пастирите ли имаш намерение да се занимаваш? — попита той, при което всички разговори секнаха.

— Да, с тях.

— Но защо точно сега? — попита Гърни. — Те не са някаква новост за теб…

— Досега ги изучавах отдалеч — отвърна Мънк. — Освен това успях да говоря с водача им, мастър Джоузеф, но така и не съм бил в Убежището — той се ухили и хвърли един поглед към Корбет. — Може би утре сър Хю ще успее да промени всичко това?

— Защо изобщо се интересуваш от Пастирите?

Отец Августин се наклони напред, старателно сдъвквайки едно малко парченце пилешко. Свещеникът почти не се беше докоснал до храната и до виното, и до този момент не беше участвал кой знае колко активно в разговорите на масата.

— А защо да не се интересувам? — сопна му се Мънк. — Кой друг би могъл да е виновен за убийството на помощника ми Сердик? Бас ловя, че Пастирите имат пръст и в смъртта на съпругата на пекаря!

— С какви доказателства разполагаш? — попита отец Августин.

— Все някой е убил клетите създания! — рече червендалестият мъж на средна възраст, който тъкмо влизаше в стаята, отмятайки качулката от плешивата си глава.

Гърни се усмихна и скочи на крака.

— А, Джайлс! Добре дошъл!

След тези думи домакинът направи знак на иконома да донесе един стол за новодошлия и да го настани на масата. Онзи пък още със сядането грабна един комат хляб и лакомо започна да къса залци, които после пъхаше в устата си. Накрая преглътна тежко и кимна по посока на Гърни.

— Извинявам се — изломоти той между хапките, — но бебетата имат навика да се появяват на бял свят във възможно най-неподходящото време!

— До селото ли ходи?

— Да, а на връщане едва не се изгубих в мъглата!

Гърни тихо плесна с ръце.

— Извинявай, Хю. Позволи ми да ти представя мастър Джайлс Селдич — семеен лекар и приятел. Живее в имението заедно с нас, което, да си призная, се отразява по-добре на моето здраве, отколкото на неговото.

— Ти пък! Кой друг би се грижил за един стар лекар като мен? — включи се в шегата докторът. — От Лондон ли идваш, сър Хю?

— Да, сър.

— А какви са твоите новини? — усмихна се лейди Алис на Селдич. — На кого му се роди бебе?

— На съдебния пристав. Сдоби се с жив и здрав наследник и, доколкото разбрах, има намерение да го кръсти Саймън в чест на съпруга ти.

— Как е майката?

— Казва се Рикалда. Чувства се малко изтощена, но с новопридобитото богатство на съпруга си ще може да си осигури най-добрата храна и вероятно бързо ще се възстанови.

Изведнъж в залата настана тишина, сякаш с последните си думи докторът беше засегнал някакъв особено щекотлив въпрос.

— Тъкмо си говорехме за Пастирите — рязко наруши мълчанието Мънк. — Ти имаш ли си вземане-даване с тези хора, мастър Джайлс?

Селдич се облегна в стола си и разпери ръце.

— Донякъде, но, както ти казах и преди, мога да съдя за тях единствено по онова, което виждат очите ми. Понякога им нося разни лекове — билкови отвари, мазила, лапи…

— И? — Мънк хвърли един лукав поглед на Корбет. — Хайде, разкажи на новодошлите за тези Пастири!

— Ами на мен лично ми се струва, че са богобоязливи и кротки хора. Водач им е мастър Джоузеф, но на практика групата се ръководи от Филип Нетлър.

— Значи си съгласен с техните вярвания, така ли? — попита домина Сесили с тон, от който ставаше пределно ясно, че въпросът е важен за нея.

Докторът сви рамене и отпи от чашата си.

— Да кажем, че вярванията им се различават от твоите, милейди.

— Но според тях не е нередно мъжете да съжителстват с жени! — очите на игуменката се разшириха.

— За Франция това не е нещо необичайно — отвърна Селдич. — Случва се монаси да обитават една сграда, а в съседната да са настанени монахини — той се засмя и пъхна едно зрънце грозде в устата си.

— На мен пък ми изглеждат напълно безобидни — намеси се отец Августин. — Отслужвал съм литургии в Убежището много пъти и съм забелязал, че Пастирите носят прости кафяви роби и обикновени сандали. Изхранват се с подаянията, които успяват да изпросят по пътищата наоколо. През останалото време се молят и разговарят.