Пол Дохърти - Храмът на смъртта

— По-добре да почакаме до сутринта — промърмори той.

Небето изсветляваше, слънцето се показа. Овчарите угасиха огъня и сграбчили тояги и криваци, тръгнаха към пътя. Хълмът отдясно беше осеян с пещери и пътеки. Те не им обърнаха внимание — писъкът беше дошъл от пътя. Отначало не видяха нищо, докато зоркият им водач не различи някакво цветно петно върху прашния чакъл. Забързаха към него. Трупът лежеше край пътя, кафявата туника на жертвата, черната коса и брада бяха покрити с фин бял прах. Един поглед към разкривеното от ужас лице им показа, че мъжът беше срещнал ужасна смърт. Те любопитно се вглеждаха в окървавената рана между ребрата му, в странния нож, в пергамента, пъхнат между свитите му пръсти. Взеха го и го разгърнаха. Никой от тях не можеше да чете. Погледнаха към хълма. Оттам ли беше дошъл мъжът? Дали се е криел в някоя от пещерите? Не би могъл да дойде от лагера, нали? Не носеше броня, туниката му беше скъсана и кърпена, а сандалите — евтини.

— Аз го познавам! — обяви водачът и щракна с пръсти. — От едно село е, на няколко километра на юг. Той е един от водачите, които жрицата беше наела за македонската армия.

— Какво пише на пергамента? — попита един овчар. — Някакво проклятие ли е?

Предводителят го взе и внимателно го огледа. Разпозна няколко букви, но нищо повече. Едно от кучетата зави. Всички застинаха при тропота на копита, после скочиха на крака, но не успяха да избягат. Ездачите, които се появиха иззад завоя, скриван от китка дървета, бяха от леко въоръжената македонска конница; щитовете им проблясваха в ранното утринно слънце, страховитите им копия бяха наведени, готови за удар. Овчарите се събраха накуп. Ескадронът се раздели и ги заобиколи. Един се опита да избяга, но бърз удар с дръжката на копие го върна при останалите. Овчарите стояха скупчени около трупа. Пръстенът от ездачи се свиваше, копията бяха готови за бой. Млади са, помисли си водачът на овчарите, гледайки суровите им лица. Само чакат повод, за да убият, да пролеят кръв.

— Какво е това?

Командирът на конниците скочи от черния си кон. Главата и гърба на коня му бяха покрити с кожа от пантера. Той свали бронзовия си шлем и изтри потта от лицето си с опакото на ръцете си.

— Хубава плячка, а, момчета? — той коленичи до трупа. — Знаете ли каква е присъдата за убийство?

Предводителят на овчарите разбра, че ги поднасят.

— Не знаем кой е той — предизвикателно каза един от овчарите. — През нощта чухме писък. Щом съмна, дойдохме да проверим какво е станало. И ето какво намерихме.

— Не го ли познавате?

— Познаваме го — отвърна предводителят на овчарите, добил смелост. — Мислим, че е един от водачите на вашата армия.

Командирът вече не се интересуваше от разказа му. Той извади кривия нож и без да обръща внимание на кръвта, която шурна от раната, го огледа. Водачът на овчарите му подаде пергамента. Командирът го прочете, като движеше устни. Очите му бяха изгубили закачливостта си, той преглътна с мъка и се изправи.

— От лагера е. Овчари, донесете там трупа.

После хвана юздата на коня си и скочи на седлото. Няколко конници останаха да придружат овчарите, а останалите препуснаха към лагера сред гръмотевичен тропот и облак прах.

Теламон беше при царя, когато пратеникът пристигна. Александър беше в добро настроение, шегуваше се с бръснаря, който се опитваше да го обръсне и се усмихваше на Теламон, който беше поискал аудиенция. Когато Птолемей въведе командира на ескадрона и показа на Александър окървавената кама и пергамента, царят грабна парче ленен плат, избърса лицето си и освободи бръснаря. После хвърли камата на земята й подаде писмото на Теламон.

— Познато ли ти е?

— Разбира се — каза Теламон. — Същото съобщение, това проклето заклинание: „Бикът е нагизден за жертвоприношение, колачът чака, всичко е готово.“

— А другите цитати? Познати ли са ти?

— От същото място са — отвърна Теламон. — „Вакханки“ на Еврипид.

— Прочети ги на глас.

Теламон бързо вдигна поглед. За секунди видя проблясък на цинично веселие в очите на царя. Преструваш ли се, мислеше си Теламон. Знаеш ли нещо повече за това, отколкото ми казваш? Погледна стиховете. Беше прекарал последните няколко дни в Троя, преценявайки всички доказателства, които можеше да събере — и колкото повече размишляваше, толкова по-несигурен ставаше в изводите си.

— Прочети стиховете, Теламоне!

— „Когато осъзнаеш какви нещастия си причинил, ще страдаш ужасно.“ — Теламон вдигна поглед. — Това е първият. Вторият е: „Към непристъпното поемаш, обзет от гняв“.