Пол Дохърти - Безбожникът

— Защо този е по-различен? — промърмори Калистен.

Той вдигна туниката на мъжа и откри мускулесто, загоряло от слънцето тяло; стомахът беше леко подут. Калистен прегледа пръстите му, те бяха чисти, с изрязани нокти, а мускулите, както и в останалата част от тялото — леко втвърдени.

— Е, войнико? — Калистен погледна към помощника си. — Какво ще кажеш за това?

— Очевидно в храма е имало осем души. Един от тях е бил войник, друг — слуга — той посочи към издраскания труп. — Бих казал, че този е слугата — дрехите му са по-бедни от тези на останалите.

— Добре! — Калистен се изправи. — Ами останалите?

— Единият е изгорен. Не знаем как е умрял.

— А другите?

— Аз… — войникът свали шлема си и почеса мократа си от пот коса. — Не знам как да го кажа.

— Слушам.

— Ами, останалите изглеждат… — войникът погледна боязливо командира си. — Изглеждат, сякаш са били сритани.

— Сритани? — изсмя се Калистен. — Как така?

— Много просто. Всеки труп е бил ударен по два пъти — веднъж в слепоочието, веднъж — отпред. Ако беше с брадва или меч, щеше да има прорезна рана. Да е от тояга? — той сви рамене. — Тя смачква всичко.

— Но? — настоя Калистен.

— Раните са еднакви. Всеки удар е оставил следа като от конско копито. И все пак не ми се вярва.

— Защо, войнико?

— Всички тези мъже са в разцвета си, един-двама са по-стари, но все пак не биха се дали без бой.

— Продължавай — меко го подкани Калистен.

— Сякаш някакъв кон е влязъл тук и е сритал всички, докато са спели — веднъж в слепоочието, веднъж в лицето.

— И този кон — заядливо продължи Калистен — после е запалил един от труповете, издрал е друг до смърт, пресякъл е жаравата, взел е сребърната ваза от плочата, откраднал е съдържанието й и се е стопил във въздуха.

— Ами така излиза.

— И кой ще го каже на Аристандър? — доближи лице до него Калистен.

— Ти. Нали ти си командирът.

Калистен изстена и се отдръпна.

— Има още нещо. Защо не са се съпротивлявали? Защо не са се борили? Защо не са викали за помощ? Проканий не беше новак, а дори не е извадил меча си.

— Може би са били упоени — обади се друг войник. — Тук има маса с вино и храна.

Калистен я беше забелязал, но досега не й беше обърнал внимание. Приближи и вдигна ленената покривка. Под нея имаше няколко чаши и две големи кани. Подуши ги — в едната имаше вода, а в другата вино; до тях — малко парче сух хляб, сирене и останки от смокини, фурми и други плодове. Той ги разгледа внимателно.

— Това им беше донесено снощи — обяви Калистен. Взе храната — сиренето беше вмирисано, а повечето от виното и водата бяха изпити, чашите все още бяха мокри.

Калистен взе каната и наля в един бокал.

— На твое място не бих го опитал.

Командирът направи гримаса и вдигна чашата.

— Виното е наред.

Той го изпи на един дъх, наля си вода и повтори движението.

— Какво правиш?

Калистен коленичи при основата на колоната и погледна към шлема си, който беше в другата част на храма.

— Търся път навън — обяви той мрачно. — Ако заспя или получа конвулсии — той се усмихна на помощника си, — ти ще трябва да докладваш. В името на боговете, не знам какво да кажа!

Той седна, но освен леко присвиване в стомаха поради бързото пиене, не почувства нищо. Погледът му падна върху избледнял стенопис на далечната стена, изобразяващ двама кентаври, въоръжени с тояги, които се биеха. Калистен потръпна. Това ли се беше случило и тук? Нима някой кентавър, един от враговете на Херакъл, беше влязъл в храма предишната нощ, за да предизвика това кръвопролитие?

Смъртта беше свила гнездо в Ефес, но вратарят на Дома на Медуза, старо полуразрушено имение на Улицата на поличбите, близо до Квартала на грънчарите, още не го беше разбрал. Той седеше в малката си колибка зад големите порти и наблюдаваше изгрева. Присви очи срещу небето и задъвка с беззъбите си венци, а после изтри слюнката с опакото на ръката си. Не беше спал много, защото, както казваше на приятелите си във винопродавниците: „Сънят е брат на смъртта и никога не можеш да си сигурен, че няма да се разменят.“

Вместо това той стоеше буден и размишляваше за миналото, загледан в небето или разхождайки се в избуялата градина. През пролетта той търсеше пъпките, които щяха да разцъфнат, а в късно лято и есента събираше опадалите плодове. Той беше вратар на Дома на Медуза от много години; знаеше всички легенди и мрачни истории за него, но никой не му вярваше. Къщата минаваше от ръка на ръка, от един купувач — на следващия. Всичките й обитатели се оплакваха, че е обитавана от духове, че в нея цари мрачна, призрачна атмосфера, която смразява кръвта и кара сърцето ти да забие тревожно. Старият вратар се засмя. Ако тук имаше призраци, то те му бяха приятели. Къщата беше стара, мазилката й се ронеше, гредите скърцаха, а когато повееше вятър, сградата сякаш пееше, но това ставаше просто, защото беше стара.