Пол Дохърти - Убийствата на Бялата роза

— Мастър Бенджамин и младият Шалот! — промърмори той. — Колко мило от ваша страна, че дойдохте — ръката му се прокрадна към арбалета, сложен върху гробницата до свещта. Той кимна към трупа. — Беше ли той един от вас?

— Кой?

Мелфорд се приближи, хвана трупа за косата и повдигна тялото, за да разкрие измъченото и разкривено от ужас лице на Скозби.

— Очевидно — каза Мелфорд, оставяйки тялото да падне с трясък на земята — той тайно ви е помагал. Бяхте съграждани, нали?

Бенджамин ме погледна под вежди, но аз наблюдавах как Мелфорд пристъпва заднишком към гробницата, опитвайки се да се приближи колкото се може повече до арбалета върху нея. На устните му се появи вълча усмивка.

— А може би не е бил. Може би съм слязъл тук и съм ви открил, след като сте го убили. Какво би казал кардиналът за това?

— Мелфорд! — извиках аз.

Наемникът се обърна. В мига, когато сграбчи арбалета си, аз вдигнах моя и стрелях. Стрелата се заби в гърдите му, точно под врата. Той залитна към мен и вдигна ръце, сякаш искаше да ме помоли за услуга.

— Защо? — прошепна, докато кървави мехурчета избиваха по устните му.

— Ти си убиец — отвърнах му. — И говориш прекалено много.

Очите на Мелфорд се отвориха, той се изкашля и кръв рукна от устата и носа му. После се стовари по лице върху пода на криптата.

Бенджамин отиде да огледа двата трупа.

— Мъртви са — каза той тихо. После вдигна очи. — И ти си виновен за това, Роджър.

Сложих нова стрела в арбалета.

— Мелфорд беше маша на убиеца. Навярно е виновен, колкото и всеки обесен в Тайбърн.

— Толкова ли много искаше Скозби да умре?

— Да — отвърнах. — Но не колкото го искаха Бог или духът на майка ми. Скозби също беше убиец. Той уби родителите ми и едва не стана причина да ме обесят. Ако беше останал жив, никога нямаше да бъда в безопасност. Нито пък ти — добавих.

— Как го накара да дойде тук?

— Скозби беше алчен скъперник — отвърнах аз. — Пратих му анонимно писмо, че ако дойде тук ще намери голямо съкровище и начин да отърве кралицата от мен. Три златни монети придружаваха писмото, за да го уверят в сериозните намерения на изпращача. Знаех, че Скозби не би могъл да устои на подобна възможност.

— Ами ако Мелфорд беше дошъл пръв?

— Скозби пак щеше да умре. Сигурен съм, че Мелфорд е имал заповед да убие всеки, когото завари тук.

Бенджамин ме изгледа замислено.

— Може би си прав, Роджър. — Той духна свещта. — Остави телата, играта още не е свършила.

Изкачихме се обратно по стълбите. Още тогава усетих, че нещо не е наред. Усещах заплаха във въздуха, скрито напрежение, сякаш някаква зловеща сянка ме наблюдаваше. Бяхме изминали едва няколко крачки, когато чух зад мен да щрака огниво и един нисък глас изрецитира:

— „От дванадесет по-малко трябва да са с три или на краля принц не ще се роди!“

Двамата с Бенджамин се обърнахме: на олтара горяха две свещи и се виждаха някакви неясни фигури.

— Остави арбалетите на земята, мастър Даунби. А ти, Шалот, меча и камата си. После се приближете.

Отстъпих крачка и стрела от арбалет профуча във въздуха между главите ни.

— Няма да повтарям! — предупреди гласът.

Ехото от руините му придаваше кухо, неестествено звучене.

— Послушай го, Роджър — прошепна Бенджамин.

Оставихме арбалетите и разкопчахме бойните си колани.

— Сега елате насам — хрипливо каза гласът. — Приближете се до стълбите.

Лумнаха факли и поток светлина рукна върху старата олтарна плоча, където седеше Кейтсби. От двете му страни стояха двамата шотландци — и тримата бяха въоръжени до зъби с мечове, ками и арбалети.

— Виж ти, виж ти! — усмихна се Кейтсби. В примигващата светлина на факлите той изглеждаше по-стар и коварен. Момчешкото му лице сякаш беше променено. (Забелязали ли сте, че когато маската падне, очите и лицето разкриват истинския характер? Чудя се как ли ще изглежда в такъв момент моят капелан.) Доволното изражение на Кейтсби говореше, че е наистина зъл човек, който открито се наслаждава на всякакви заговори и интриги.

— Бенджамин — почти прошепна той, — изглеждаш ми изненадан.

— Мислех, че ще видя Агрипа.

Хвърлих кос поглед към господаря си и се зачудих как Кейтсби е разбрал къде да дойде.

— Аха! — Кейтсби отново се усмихна. — Ами капитан Мелфорд?

— Мъртъв е.

— А кого уби той?

— Скозби.

— Беше ли той… — Кейтсби млъкна и ми се усмихна. — Много хитро, Шалот, наистина много хитро. — Негодникът сви рамене. — Не го харесвах, но той се беше заклел да те убие — Кейтсби въздъхна. — Сега аз ще трябва да го направя вместо него.