Пол Дохърти - Убийствата на Бялата роза

Кимнах.

— Е, аз само я разпитах за сър Джон Харингтън, шотландския рицар, който се е бил със съпруга й — той се усмихна. — Да тръгваме!

— Освен това казах на доктор Агрипа къде е мястото на срещата ни — прошепна ми той, докато се промъквахме по една тъмна уличка.

— Мислиш ли, че това е разумно? — попитах го аз.

— Ще видим — отвърна той. — Както каза ти, Роджър, Агрипа може да е убиецът, затова трябва да знае къде ще се играе последното действие от пиесата.

— А останалите?

Бенджамин спря.

— Те ще разберат, Роджър, затова трябва да се подготвим добре.

Настанихме се в малък хан, съвсем близо до еврейския квартал и спахме до късно на следващата сутрин. Бенджамин излезе по някакви свои дела и аз се възползвах от възможността да пооправя моите. Отидох при един писар на Минсинг Лейн близо до Ийстчийп, който срещу известна сума написа съобщението ми с обработения си почерк. Един търговец от Ломбард Стрийт се съгласи да изпрати малкото пакетче с трите златни монети, запечатано в кожена кесия, до Тауър. След това си купих дебела восъчна часова свещ, разделена точно на дванадесет части и се върнах в стаята ни, за да почистя мечовете и камите, и да се уверя, че арбалетът е в добро състояние. Точно преди да падне мрак излязохме от стаята, тръгнахме по Олдгейт Стрийт, пресякохме вонящия градски ров, за да стигнем до Портсокън, а после се насочихме на юг през пустошта към развалините на църквата.

През деня църквата ни се беше видяла мрачна, а в студената нощ изглеждаше направо зловеща. Черни птици пърхаха по върховете на разрушените колони, от близките дървета се обади бухал, а от време на тишината се разкъсваше от продължителен и скръбен вой на куче от близката ферма.

(Една мъдра старица веднъж ми каза да внимавам с разрушените църкви. Те привличали онези неспокойни духове, които още не са отишли в ада или рая, а изкупват греховете си в чистилището — из запустелите места по земята.

Разбира се, дребният ми капелан се подсмихва под мустак. Както казах, той не вярва в призраци. Би трябвало да посети разрушените абатства и манастири, сега само сенки на предишната си слава, благодарение на Лъжливия Хал — там ще открие достатъчно призраци. Или да се разходи по облените в лунна светлина галерии на Хамптън Корт и да чуе как духът на Катрин Хауърд крещи, както някога в живота, когато стражите на Хенри дойдоха да я арестуват.)

Та както и да е, в онази разрушена църква ние с Бенджамин подготвихме сцената за последното действие. Слязохме в криптата. Аз прикрепих часовата свещ върху една от гробниците, запалих я с огнивото и пламъкът оживя. После Бенджамин изсипа торба въглища до друга гробница и ги подпали. Огледахме се, останахме доволни от видяното и излязохме от криптата, като оставихме вратата открехната. От върха на стълбите виждахме светлината на свещта и сиянието на огъня, което стапяше мрака.

Скрихме се дълбоко в сенките, привиквайки постепенно към зловещите, скръбни звуци, които се носеха в нощта. Пълната луна се показа през облаците и обля руините на църквата с призрачна светлина. В един миг наострих уши и прошепнах, че съм чул нещо. Приклекнах, заслушах се, но не долових нищо повече. Мина още време и тъкмо когато щях да потъна в сън, чух някакъв звук под разрушения свод. Смушках Бенджамин, за да го събудя и се обърнах точно навреме, за да видя как една тъмна забулена фигура претича като паяк през кораба и заслиза по стълбите към криптата. Бенджамин се накани да се изправи, но аз го задържах.

— Колко смяташ, че е часът? — попитах го.

— Осем или девет! — изсъска той. — Защо, какво значение има? Роджър, какво направи?

— Не бързай — прошепнах му.

Чухме как човекът в криптата се раздвижи, сякаш се канеше да се качи по стълбите. Друга фигура се промъкна пъргаво като котка в кораба. Бенджамин протегна врат.

— Както си й мислех! — прошепна той. — Но кой е долу?

Аз отместих поглед и се усмихнах. Втората фигура се спусна по стълбите. Чухме вратата на криптата да се отваря и после се разнесе гневен вик, последван от ужасяващ писък.

— Ела! — нареди Бенджамин.

Грабнахме заредените арбалети и хукнахме към стълбите.

В криптата лежеше тяло, проснато в ъгъла като купчина дрипи. Кръв се стичаше от забитата в гърдите кама и образуваше локва. Мъртвото лице беше извърнато встрани от нас. Когато влязохме, другият човек се обърна и качулката се свлече от главата му.

— Мелфорд! — възкликна Бенджамин.

Лицето на наемника гореше от вълнение, както става с всеки убиец, вкусил кръв.