Пол Дохърти - Убийствата на Граала

— Ние, хората, сме родени убийци — измърмори той. — Непрестанно флиртуваме със смъртта. А ако нашият Хенри постигне това, което е намислил, ще се наситим да гледаме реки от кръв и екзекуции.

Използвахме писмените заповеди и мечовете на свитата, за да си проправим със сила път през тълпата, чак до обвития с черен плат ешафод, издигнат на върха на хълма и обкръжен от стража. Горе на ешафода стоеше със скръстени ръце палачът. До него, близо до дръвника, облечен от глава до пети в черна кожа и с чифт еленови рога на главата си, помощникът му държеше огромна двуостра секира. Докато представителите на властта си шепнеха един на друг и изпитателно оглеждаха морето от лица около тях, един свещеник четеше монотонно молитва след молитва.

Гледката почти внушаваше спокойствие, но слушайте какво ще ви каже старият Шалот: години по-късно (да, трябва да ви разкажа тази история някой път), трябваше да сложа сам глава на този дръвник, палачът вече беше вдигнал брадвата, когато ме помилваха в последния миг. Чакането е по-страшно от самата смърт, казвам ви. Грамадният дръвник вони на кръв, а около вас е пълно с вещи, съпътстващи жестоката смърт: парцал, с който да се спре шурналата от врата кръв, кошница за главата, ковчег от бряст за трупа и нож, в случай че някое сухожилие или мускул останат несрязани. Такава смърт може и да е бърза, но е и ужасна. Когато обезглавиха Мери, кралицата на Шотландия, клепачите й продължиха да трепкат, а устните й се движиха повече от минута, след като глава й беше отсечена. Положението се влоши, понеже палачът не беше съобразил, че кралицата на шотландците е с перука, отсечената глава му се изплъзна, падна и се затъркаля като топка.

И преди бях наблюдавал екзекуции, но не толкова церемониална, както екзекуцията на Бъкингам. Агрипа притвори очи, убеден бях, че задряма. Цял пребледнял, Бенджамин не откъсваше поглед от мястото под платформата. Проследих погледа му и съгледах дребни, тъмни, движещи се силуети.

— Кои са тези? — попитах един от стражите.

— Джуджета — отговори ми с ъгълчето на устата си. — Плащат на кмета, за да им разреши да стоят под ешафода. Когато отсекат главата, кръвта плисва и се стича по дървото. Събират я и я продават като реликва и като сувенир — мъжът се извърна и плю през рамо — чух, че имало много желаещи да си купят от нея.

Чакането продължаваше, тълпата не проявяваше признаци на умора. Сред навалицата сновяха търговци и продаваха сладкиши, ябълки на резени и дори нескопосани преписи на „последната изповед“ на Бъкингам. С бокали в ръце жадните проклинаха и викаха продавачите на вода. Деца плачеха и родителите им ги вдигаха на раменете си. Най-важните благородници в кралството — лордовете и дамите, както и техните коне, настанени под копринени сенници, се мъчеха да намерят по-добър изглед към ешафода. Всички се блъскаха, бутаха и си изляха яда на един джебчия, заловен, когато крадеше. Докато шерифът го избута настрана, тълпата едва не го разкъса.

Небето притъмня, над Темза запълзяха грамадни сиви облаци. Народът видя в тях божествена поличба, недоволството Божие от смъртта на Бъкингам. Прогизнали до кости от проливния дъжд, всички все по-ясно проклинаха кардинала. Бурята отмина и облаците се разкъсаха, сред насъбралите се близо до Тауър се разнесе ропот. Появи се малък отряд ездачи, предвождани от шерифите и кмета. Сред тях вървеше висок, тъмнокос мъж с лице бяло като разтворената на врата му риза, която носеше под кървавочервеното наметало. Агрипа прошепна, че това е Бъкингам.

Ездачите стигнаха до ешафода, слязоха от конете и Бъкингам се качи по стълбите, хладнокръвен и спокоен, сякаш му предстоеше да положи клетва, а не да се срещне със Създателя си. Коленичи пред свещеника, който претупа надве-натри молитвите, размени няколко думи с шерифите, после отиде и се наведе над дръвника над нас. Тъкмо когато заговори и отново заяви, че е невинен, излезе вятър и заглуши думите му. Отвсякъде ме притискаха. Оглеждах редицата от стражи. Вниманието ми привлече висок, мургав мъж, със смолисточерна коса и орлов нос. Той и червенокосият му спътник бяха облечени изцяло в черно.

После насочих вниманието си към младата жена, която стоеше близо до тези две врани. Качулката на плаща й беше дръпната назад и откриваше черна като абанос коса, високо чело и лице с омайна красота. Вероятно доловила интереса ми, тя ме погледна и погледът на тези блестящи очи ме порази в сърцето. За миг разпери плаща си и видях, че носи жълта копринена рокля. Показа се обсипаната й със скъпоценности ръка, около врата й и маншетите на ръкавите видях изобилие от бяла дантела и блясъка на малък диамант, закачен на корсажа й и друг на широката жълта лента от кадифе, която придържаше красивата й коса. Усмихна се (но може въображението ми да ме е подвело), обърна се и заговори на висок, светлокос мъж, с червендалесто лице и вид на състоятелен земевладелец. Ръката на мъжа обгръщаше тъмнокоса жена с бледо лице и когато тълпата се олюля, я видях да се обляга на него, отмаляла от ужас пред предстоящата екзекуция.