Пол Дохърти - Кулата на смъртта

— Но кой може да е съучастникът му? — попита Бенджамин.

— Тъкмо това е препъникамъкът, господарю — аз оставих съда на пода. — Всъщност не можем да сме сигурни, че Сакър има съучастник. Ами ако разбойникът действа сам?

— Но как успява да се връща в Тауър? — попита Бенджамин. — Хората със сигурност биха забелязали някой непознат. Не, трябва да има съучастник.

Аз затворих очи и се опитах да си представя Тауър — войниците, жените им, децата, управителят и помощниците му, старицата Рагуза, палачите…

— Освен това, Роджър, не забравяй, че в деня, в който се върнахме в Тауър от „Сейнт Пол“, никой не беше излизал от крепостта и всички имаха алиби за времето, в което Хорхаунд е бил премазан до смърт в подземието на кулата Бийчам. Всички освен…

— Освен палачите! — извиках аз. — Същия следобед палачите бяха пили, а после се бяха разделили и всеки от тях си беше тръгнал по пътя. Съучастникът на Сакър трябва да е някой от тях!

Бенджамин си избърса пръстите и се отпусна назад, полюшвайки се на токовете си.

— Ако е така, как Сакър се свързва с него? — той прехапа устни. — И кой е казал на разбойника кога истинският Алардайс ще пътува за Лондон, за да може да му устрои засада в Мейдстън? Някой от управата на крепостта или пък от палачите? Всеки един от тях с лекота е можел да разбере кога Алардайс е трябвало да пристигне в Тауър…

— Възможно е и друго — прекъснах го аз. — След като Сакър е научил, че Алардайс ще отпътува от замъка в Дувър, той го е изчакал да тръгне и го е проследил до Мейдстън.

Бенджамин кимна.

— Кълбото започва да се разплита, Роджър! — той ритна пукнатото гърне и плесна с ръце. — Сигурен бях, че Сакър е в корена на всичко! Видя ли, че от идването ни тук имаше полза?

И така, двамата с господаря ми се забързахме към долния етаж, за да съобщим на помощник-шерифа какво бяхме открили. Щом ни изслуша, Пелтър се развълнува не по-малко от нас и заяви, че трябва незабавно да се върнем в града.

— Ако Сакър узнае, че сме го надушили и имаме някаква идея за прикритието му, бихме могли да затегнем примката около врата му — възкликна той.

Миранда плесна с ръце, а очите й светнаха от задоволство. После прелестната девойка се повдигна на пръсти и целуна Бенджамин и по двете бузи. Господарят ми се изчерви, а думите заседнаха в гърлото му, така че той просто ме посочи. Разбира се, аз не получих целувка, а само една ослепителна усмивка.

В крайна сметка този ден не можахме да се върнем в Лондон. Не след дълго небето се покри с облаци и ние разбрахме, че предстои да се разрази една от характерните за района свирепи летни бури. И така, наложи се да се подслоним в една от многото кръчми, които се редяха по поклонническия път към Кентърбъри. Там хапнахме и пийнахме добре и за известно време дори не отворихме дума за Сакър. Вместо това Бенджамин забавляваше семейство Пелтър с разкази за по-раншните ни подвизи в имението ни край Ипсуич. Дори слепец би забелязал, че господарят ми и Миранда са страстно влюбени. Двамата не откъсваха очи един от друг и мастър Пелтър като че ли не възразяваше срещу приятелството им. Разбира се, Бенджамин беше безупречен джентълмен, така че след като двамата прекараха часове наред, бъбрейки си в едно ъгълче на салона, той галантно пожела на възлюбената си лека нощ. През това време аз стоях мрачно отстрани, въвличайки помощник-шерифа в безцелен разговор за града и за последствията от потната треска. Тази нощ не мигнах. Вместо това се въртях и мятах на сламеника си, но не заради бълхите, които пъплеха из завивките, нито пък заради плъховете, които идваха да ми душат ботушите. Можех само да се взирам в блажено спящия Бенджамин, потънал в прекрасни сънища за жената, която обичах, но която почти не си даваше сметка за съществуването ми. Едва тогава осъзнах защо хората убиват! Как яростта може да помрачи ума, да съсипе душата и да съсредоточи цялото ти същество в един-единствен удар с кама! Да, от всички мъже, които съм познавал, Бенджамин е единственият, когото съм обичал, но въпреки това през онази нощ ми мина мисълта да го убия.

(А, виждам, че малкият ми капелан отново е спрял да пише. В момента, в който споменах името на Миранда, кръглото му като питка лице доби объркан вид. Оттогава дребосъкът му неден все се върти върху дебелия си задник и току потупва тлъстия си нос с перото си за писане. Явно тази мижитурка си е спомнила портрета в тайната ми стая, както и писмата, които пазя из разни ковчежета, и сега ми дава да разбера, че е така. Сигурен съм, че мога да отгатна въпросите, които му се въртят в главата. „Но нали Миранда ти е била съпруга? Първата ти съпруга? Виждал съм портрета й!“ Малкият ми капелан накланя главицата си на една страна и вперва в мен черните си очички. „Обясни! Обясни!“ — настоява той, докато тумбестото му телце се тресе от любопитство. Е, малката курешка ще трябва да почака, за да разбере как тази жена, тази така дълбоко обичана от господаря ми жена, в крайна сметка стана моя съпруга. Както се казва в Библията: „Време има за всяка работа под небето“ 34 34 Книга на Еклесиаста, 3:1. — Б.пр. , а за тази още е рано, така че — стига за любовта!)