Пол Дохърти - Кулата на смъртта

— Здрав ли си? — попита ме.

— Колкото и ти! — сопнах се аз.

— Така или иначе, кухнята няма какво да ти предложи! — озъби се той.

Аз му отвърнах, че искам само чаша вино и половин самун стар хляб, след което седнах и започнах да обмислям плановете си. Бях се изнесъл от Съдърк доста набързо, така че сега се уговорих с кръчмаря да прибере конете ми в конюшнята си. Освен това наех една стая, разполагаща с тежък сандък с три ключалки, в който да прибера притежанията си. Накрая слязох по стълбите на долния етаж и отново влязох в салона. Близо до прозореца седеше някакъв тип, който весело си тананикаше. Аз си поръчах още една чаша вино, седнах и се загледах в него — мъжът не спираше да бърше лицето си и току подръпваше яката на ризата си. Денят действително беше топъл, но когато погледнах непознатия по-отблизо, забелязах, че потта тече по лицето му като вода. Кръчмарят също го забеляза и видимо се обезпокои.

— Когато влезе в кръчмата ми, беше в цветущо здраве — извика той иззад бъчвите с бира, сякаш те можеха да го предпазят от заразата.

— Не се чувствам добре — заекна мъжът, изправяйки се на крака. — Аз… — той направи няколко крачки, простена и се строполи на пода.

Кръчмарят изпищя, скри се в кухнята и затръшна вратата след себе си. В първия момент ми се прииска да го последвам, но непознатият продължи да стене и изви гръб като в предсмъртна агония. И така, аз се приближих и коленичих до него. Лицето му беше восъчно бледо, а дрехите му — подгизнали от пот.

— Помогни ми, за Бога! — рече той задъхано.

Какво трябваше да сторя? В крайна сметка, не можех да оставя клетия нещастник да умре там, нали? И така, аз пъхнах ръце под мишниците му и го завлякох до конюшнята. После го метнах на гърба на товарното си конче и тръгнах през пустите улици към болницата „Сейнт Бартоломю“ в Смитфийлд. Грамадният пазарен площад пред манастирската църква беше абсолютно празен — никакви търгаши и шарлатани, никакви сергии. Аз потропах по вратата на болницата, крещейки колкото ми глас държи. Не след дълго една малка странична портичка се отвори и иззад нея надникна някакъв послушник с разтревожено лице.

— Върви си! — кресна той, страхливо оглеждайки мъжа, когото бях вързал за седлото.

— За Бога, братко! — озъбих се аз. — Това е болница, а този човек е болен!

Послушникът въздъхна и притискайки един напоен с оцет парцал към носа и устата си, излезе навън. После се приближи към пациента, промърмори нещо и избяга обратно в болницата. Аз се върнах при коня и не щеш ли, ръката ми се докосна до тази на болния. Мъжът беше леденостуден. Приклекнах и се вгледах в лицето му — устата му зееше, а очите му бяха широко отворени.

За беда, докато беше траяло краткото ни пътуване от кръчмата до „Сейнт Бартоломю“, клетият човек беше предал Богу дух. Потната треска го беше връхлетяла внезапно и безжалостно беше отнела живота му. И така, аз прерязах въжето, което придържаше тялото към седлото, и положих покойника пред вратата на църквата — ако монасите не можеха да помогнат на живите, можеха поне да погребат мъртвите! После тръгнах обратно към кръчмата, в която бях отседнал. Вече беше ранен следобед и хората бяха наизлезли; появили се бяха и колите, превозващи труповете. Тези грамадни, зловещи каруци трополяха наоколо, а водачите им — страховити мъже, облечени в черно от глава до пети, приличаха на сенки, изскочили право от ада. Те току спираха пред някоя къща, потрепваха по вратата и в следващия момент мъртъвците, понякога зашити в черни савани, политаха навън като торби с боклук. Смеейки се и бъбрейки, коларите вдигаха телата, хвърляха ги в каруците си и продължаваха нататък. Тези мъже обичаха работата си и това си личеше по дрехите им, украсени с черни пера, както и по каруците им, върху които бяха изобразени скелети, а понякога и фигурата на самата Смърт. Облечените по същия начин момчета, които ги придружаваха, вървяха пред колите, звъняха с малките си камбанки и крещяха: „Изкарайте мъртъвците си! Изкарайте мъртъвците си!“ Вратите и прозорците на къщите, засегнати от заразата, бяха заковани с дъски и върху им беше изрисуван по един грамаден червен кръст.

На някои улици грабежите вече бяха започнали. Крадците разбиваха вратите на празните къщи, а после натоварваха плячката в каруците си и никой не смееше да ги спре. Разбира се, наоколо имаше войници и стражи, но те бяха толкова уплашени, че ставаха направо безполезни. Всъщност възможността да се заразят направо ги ужасяваше и те гледаха да стоят далеч от къщите, на които беше изрисуван червен кръст. Единственият случай, в който ги видях да се намесват, беше при една къща край кланиците в Нюгейт. Някакво семейство, уплашено да не се зарази от свой болен роднина, се опита да избяга, но войниците го натикаха обратно вътре.