Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

— Много е късно — прошепна свещеникът, проследил погледа му. — Врагът вече е вътре.

Той забърза към Полунощната кула. Студен вятър задърпа косата на Ралф и той съжали, че е излязъл. Чувстваше се много неудобно, боеше се от сенките. Рейвънскрофт вече не беше безопасно място. Дали убиецът не ги дебнеше в тъмнината? И какво искаше да каже свещеникът с израза „адските сили“?

Отец Ейлред отвори вратата. Веднага щом влезе вътре, Ралф се намръщи. В кулата беше леденостудено, сякаш посред зима; всички капаци бяха отворени, а миризмата беше отвратителна, като през най-горещите летни дни. От нея му се догади.

— Става все по-лошо, Ралф. — Лицето на отец Ейлред беше бледо и покрито с пот. — През последните няколко дни студът и ужасната миризма се засилиха.

Той стисна китките на Ралф и двамата замряха като подплашени момчета.

Писарят забеляза как светлините от стенните факли трепкат, сякаш катранът е малко; обикновено те сияеха ярко, но сега пламъкът им беше слаб и със странен синкав оттенък.

— В името на Бога! — извика отец Ейлред.

Дълбока въздишка отвърна на думите му. Ралф усети как косата на тила му настръхва, краката му се разтрепериха; прилошаваше му и се чувстваше толкова слаб, колкото след нападението по-рано през деня.

Свещеникът го поведе нагоре по спираловидното стълбище и миризмата отслабна, студът намаля. На първата площадка спряха. Отец Ейлред клекна до стената, дишайки на пресекулки.

— Всяка нощ злото става все по-силно — обяви той. — Всеки път все по-голяма част от тази кула пада под негова власт.

— Не можеш ли да я благословиш? — попита Ралф.

— Аз съм само обикновен селски свещеник, Ралф. Тихо, слушай ме сега!

Ралф чу вратата в основата на кулата да се отваря и затваря с трясък. Някой — съдейки по шума, рицар с броня — се заизкачва по стълбите. Ралф извади камата си.

— Не е това, което си мислиш, Ралф — промърмори отец Ейлред.

Сякаш по магически начин, шумът от тежките стъпки изчезна. Ралф отиде да види какво става. Ужасен писък прозвуча от складовете отдолу — отекваше в камъните и беше толкова страховит, че писарят отстъпи.

— Отче, искам да се махна оттук.

— Съгласен съм с теб.

Свещеникът с мъка се изправи и двамата бързо излязоха от Полунощната кула. Ралф настоя отец Ейлред да се върне с него в стаята му. Спряха в кухнята, където един сънлив прислужник им отряза късове от пушения бекон и ги нареди на чиния. После наряза от хляба, който Ралф му беше помогнал да извади от кошницата, която висеше от гредата на тавана, за да е далеч от мишките и паразитите, които изобилстваха в кухнята на замъка.

— Странно, нали? — усмихна се отец Ейлред, когато се изкачиха обратно до стаята на Ралф. — След подобни срещи и аз винаги се чувствам така, гладен и изтощен.

Щом влязоха, Ралф заключи вратата. После внимателно се огледа. Когато бяха излезли, не беше заключил. Тихо се закле вече никога да не пропуска да го прави, макар че нищо не беше разместено. Наряза бекона и хляба, после ги раздели на две и напълни отново чашите с вино. Старият францисканец си беше възвърнал душевното равновесие.

— За пръв път видях тези ужаси през нощта, когато умря Фийби — обясни той. — Отначало си помислих, че си въобразявам, но всяка вечер около полунощ се връщах, решен да докажа, че не съм полудял. И всеки път става все по-лошо.

— Никой друг ли не е забелязал?

— Носят се слухове, клюки. Както знаеш, Ралф, Полунощната кула не е любимо място след залез слънце.

— Отче, ти казваш, че си обикновен свещеник, но какво смяташ, че става всъщност?

— Както ти казах, злото се е укрепило в Рейвънскрофт. То е свързано като с верига със злото, което е процъфтявало тук преди.

— Какво може да се направи?

— Ще отслужа литургия за спасението на душите и ще пиша на местния епископ. По-важното е, че трябва да разобличим това зло и да се изправим срещу него. — Отец Ейлред почеса посивялата си глава. — Но по-лесно е да се каже, отколкото да се направи. — Остави чашата си, стана и потупа Ралф по рамото. — Заключи вратата, кажи си молитвите и бъди внимателен.

Ралф го изчака да излезе, после поседна за малко на масата, заслушан в нощните звуци на замъка. Полунощ беше минала доста отдавна. Мъката по Биатрис отново го обзе.

— Бих искал да си тук — произнесе той тихо в мрака. — Да можех да те видя още само веднъж. Ако можех, щях да ти кажа колко много те обичам. Смъртта не е променила това. Ще те обичам, докато съм жив и след това.