Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

— Защо си толкова сигурен, че убиецът не е измъкнал тялото на Фийби в каруца или ръчна количка? — попита Адам, после поклати глава. — Разбира се, в нощта, когато Фийби беше убита, ти беше дежурен.

— От три следобед до девет вечерта — каза Биърдсмор. — Няколко пъти ходих в караулната да играя на зарове с момчетата, но ще ви кажа едно — никой не е излизал от замъка през този ден. Ако някой беше излизал, вече щях да съм го разпитал.

— И си сигурен, че Фийби не е излизала? — попита Ралф.

— Да, освен ако не е имала криле и не е можела да лети!

Ралф внимателно изучаваше войника. Биърдсмор беше доста по-млад, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Имаше мрачно, квадратно лице със сближени, хлътнали очи. Носът му бе закривен надолу към сурово стиснатите устни. Беше гладко избръснат и късо подстриган. Ралф си спомни, че е служил при сър Джон по море и в Гаскония.

Биърдсмор сложи шлема си.

— А сега се връщам към задълженията си.

И командирът на гарнизона се отдалечи в тъмнината.

— Странен човек — каза тихо Адам. — Забележете колко тихо се движи.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ралф.

— Той е бил дежурен през нощта, когато Фийби умря, но току-що ни увери, че не е излизала от замъка. Само че трябва да го е направила, по един или друг начин. Откъде да знаем, че не е позволил на Фийби да излезе и не й е предложил да се видят в Дяволската горичка? Може би са се скарали, той се е ядосал и…

Ралф погледна тънкото сребристо резенче от луната, което се провиждаше през клоните. Чувстваше се измръзнал и самотен. Биатрис ужасно му липсваше. Но сега имаше и още нещо. Дълбоко подозрение, че не се е подхлъзнала, а е била убита. Прав ли беше приятелят му? Беше ли Биърдсмор убиецът?

Сякаш прочела мислите му, Мариса го дръпна за ръкава.

— Той беше дежурен и в нощта, когато Биатрис падна. Може би е видял нещо.

Ралф прехапа устни.

— А къде бяха всички, когато ме нападнаха в Дяволската горичка? — Той погледна Адам. — Биърдсмор пръв ме видя. Дали защото току-що се е бил върнал?

— Не знам — отвърна Адам. — Ние с Мариса бяхме в билковата градина.

— Трябва да внимаваш. — Мариса стисна ръката му.

— Ще внимавам.

Но още докато изговаряше тези думи, Ралф знаеше, че не е толкова безстрашен, за какъвто се представяше.

Ралф седеше сам в кръглата си стая в Лъвската кула, която се намираше на северната стена, близо до входа. Беше запалил тръстика, натопена в лой, и две свещи и се чудеше дали да запали мангала, защото нощта беше станала студена. Прекоси стаята и затвори по-плътно капаците. После седна на писалището и се втренчи в купчината ръкописи, които някога означаваха толкова много за него — плодът на проучванията и търсенето му на кръста на Бритнот. Ралф беше роден в Малдън, беше учил в енорийското училище. Баща му, заможен тъкач, му беше осигурил покровителството на местния свещеник и изпратил единствения си син в училището към катедралата в Илай, преди да стане студент в Кеймбридж. Ралф винаги щеше да обича Малдън. Беше ловувал диви патици в блатата, беше играл на разбойници с другите момчета в Дяволската горичка, беше ходил до устието на Блекуотър, за да разиграват битката на Бритнот срещу датчаните.

Старият отец Доминик пръв му беше казал за съкровището; разказваше му истории, които самият той беше чул преди много години; показваше му стари, избелели ръкописи за битката. В Кеймбридж Ралф беше продължил изследванията си и научил за бягството на оръженосеца Сердик и онези паметни думи, че съкровището е скрито „на олтара на твоя и моя Бог“.

Ралф взе перо и потупа с него бузата си. Какво означаваха тези думи? Той погледна към писалището си. Спомняше си как беше оставил всичко тази сутрин. Беше педантичен в работата си и винаги подреждаше принадлежностите си по определен начин. Сега ръкописът беше накриво, а рогът с мастило и парчетата пемза бяха разместени. Какво значеше това?

Той провери сандъка си, но кесията със сребърни и бронзови монети не беше пипана, нито пък скъпоценните му книги, увити в пергамент и подредени на затворена лавица високо на стената. Ралф си наля чаша вино, за да облекчи болката в тила си.

— Може да се направи само едно заключение — промърмори той. — Който и да е бил тук, не е дошъл да краде, а да търси.

Единственото истински ценно нещо, което притежаваше, беше този смачкан ръкопис, написан със собствения му шифър.

— Мислят, че съм близо до съкровището — прошепна той на разпятието, закрепено на стената.