Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Биатрис се уплаши. Ако беше мъртва, тогава Исус трябваше да й помогне. Дворът на замъка си беше същият и същевременно не беше. Сенки влизаха и излизаха през вратите. Тя приближи стълбите на кулата, после спря. Млад мъж вървеше към нея. Макар че беше нощ, тя успя да различи чертите му — беше кръглолик, гладко избръснат, имаше закачлива уста и весели очи. Облечен беше в старомоден жакет, който стигаше до коленете му, препасан през талията с боен колан. Косата му беше напомадена и сресана назад. Той ходеше наперено и когато мина покрай нея, й се усмихна и намигна.

— Внимавай! — прошепна той и продължи.

Биатрис се обърна бързо. Фигурата изчезна в сгъстяващия се мрак. Значи, помисли си тя, някои хора ме виждат. Загледа се нагоре към парапета.

— Аз не паднах — прошепна Биатрис и докосна главата си отстрани. — Блъснаха ме.

Тя подскочи, когато огромен мастиф със свирепи очи и олигавена муцуна се затича към нея. Застина ужасена, когато звярът скочи, но той само премина през нея и потъна в нощта. Биатрис забърза към вратата на кулата; движеше се толкова бързо, че едва когато влезе, осъзна, че е минала през вратата, без да я отваря. Седеше в подножието на спираловидното стълбище, което водеше нагоре към параклиса.

Затвори очи.

— Наистина съм мъртва — промърмори тя. Отвори уста, нададе ужасяващ сърцераздирателен писък и зачака. Онези в параклиса отгоре би трябвало да я чуят. Някой щеше да дойде, тичайки по стълбите. Но никой не се появи. Тя отново изпищя като душа в смъртна агония.

— Коя си ти?

Биатрис се обърна и погледна с отвращение гротескната фигура пред себе си. Той беше висок над два метра, с плоско, уродливо лице, хлътнали, набраздени бузи и малки бляскави очички под рошав храст от мръсна червена коса. Широк кожен колан опасваше издутия му корем и от него висяха ключове и кама. Ботушите му с високи токове имаха шпори.

— Аз сънувам — прошепна тя и отстъпи.

— Не, не сънуваш. — Той леко наклони глава. — Щом виждаш Черния Малкин, значи не сънуваш, а си мъртва!

Противната му усмивка се стопи, когато ужасяващ писък прониза нощта.

— Какво беше това? — попита Биатрис.

— Лейди Йохана. — На лицето му се изписа тъга. — И тя като теб, и като мен е една от Безплътните.

И той изчезна в стената към Полунощната кула, като подрънкваше с шпорите си. Биатрис се заизкачва по стълбите. Правеше го без усилие; нямаше нужда да спира, за да си поеме дъх. Когато зави за пореден път по спираловидното стълбище, нещо, подобно на монах в мръсно сиво расо, мина покрай нея. Тя зърна бледото му, изпито лице, но той явно не я забеляза.

Биатрис влезе в параклиса. Трупът й лежеше в ковчег, точно зад преградата между нефа и олтара. Отец Ейлред беше коленичил и се молеше. От останалите нямаше и следа. В светлината на примигващите свещи, лицето й изглеждаше бледо, ужасната рана на слепоочието й изпъкваше ярко. Биатрис погледна към дарохранителницата, в която стоеше Светото причастие. Разбира се, ако беше мъртва, добрият Бог щеше да й помогне.

Отиде до стълбите към олтара, възнамерявайки да докосне дарохранителницата, но златистите сфери, чиято ярка светлина беше забелязала долу на двора, наизскачаха навсякъде около нея. Те се събраха и издигнаха непреодолима стена между нея и олтара. Тя се притисна към тях. Почувства се затоплена и щастлива. Усети прекрасен аромат като от скъп парфюм. Далечна песен, смях на деца. Искаше да премине през тази стена от светлина, но не можеше. Вгледа се в нея и откри, че от сферите надничат лица. Детски лица, малки и красиви, косата обграждаше сребърни бузки и очи като сапфири. Притисна се отново, но горещината стана толкова силна, че трябваше да отстъпи.

— Спри дотук! — обади се глас от златната стена. — Не прекрачвай по-напред, докато не ти дойде времето.

Биатрис млъкна.

— Или, ако искаш — гласът се беше превърнал в шепот, — ако наистина го искаш, върви към светлината.

Биатрис направи стъпка напред, но откри, че не може да продължи. Не защото нещо я спираше, а защото си спомни за Ралф, за сватбения си ден, за разходката край самотния парапет и ужасния удар по главата.

Тя се завъртя на пета и изхвръкна от параклиса, слезе по стълбите и изскочи на двора. Там спря, разтревожена, притеснена. Изплака, макар дълбоко в сърцето си да знаеше, че никой няма да я чуе, че никой не може да я види. Така ли щеше да бъде винаги? Беше ли затворена в този странен свят завинаги? Нещо привлече погледа й — сребърен диск от светлина проблесна и изчезна.