Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Сигурно сънувам или съм припаднала, помисли си Биатрис. Чу гласове и шум от стъпки. Отвсякъде тичаха хора. Тиобалд Вавасур, отец Ейлред, Адам и Мариса. Всички се събраха около тялото й.

— Няма нищо, добре съм! — извика Биатрис.

Приятелите й не реагираха, а беше сигурна, че е говорила — беше чула собствените си думи и още усещаше студения нощен въздух, макар светлината на лампата да беше придобила странен бронзов цвят и да изглеждаше злокобна.

Появи се Ралф и затича надолу по стълбите. Застана на калдъръма и погледна към малката групичка; устата му безмълвно се отваряше и затваряше.

— Биатрис! — извика той най-сетне. — Биатрис!

Тя се затича да го посрещне, но не можа да го докосне. Той сякаш мина през нея. Сър Джон излезе от кулата, следван от лейди Ан. Биатрис се опита да ги спре, но все едно се опитваше да хване въздуха. Отиде и застана при тях. Ралф се беше навел над тялото й и клатеше глава. Понечи да я вдигне, но отец Ейлред нежно го възпря.

— Тя е мъртва, Ралф. Бог да я прости, мъртва е. Нищо не можем да направим.

Тиобалд беше притиснал ръка до шията й, после потърси пулс на китката й. Биатрис беше ужасена.

— Не съм умряла! — извика тя. — Тук съм! Думите й отекнаха странно в двора.

— Не съм мъртва! — изкрещя Биатрис отново. — Тук съм! Обичам Ралф! Ние ще се женим!

— Трябва да е паднала — каза Адам. — Сигурно се е качила до пътеката на стената да търси Ралф.

Писарят беше скрил лице в ръцете си.

— Отидох в стаята си — прошепна той. — Имах подарък за нея. — Ралф бръкна в кесията си и извади малка брошка във формата на грифон. Беше сребърна, обсипана с дребни стъкълца.

— Прекрасна е — прошепна Биатрис и протегна пръсти, но не можеше да улови подаръка си.

Беше като сън, в който се виждаше как върви, говори, яде и пие.

— Сигурно се е препънала в парапета — каза сър Джон. — Горкото дете, никой не би могъл да оцелее след подобно падане. Тиобалд, отче Ейлред, Адам, да я занесем в параклиса. Ти — посочи той към Биърдсмор, който стоеше недалеч, — видя ли нещо странно?

— Не, сър. Чухме вик и видяхме нещо да пада, неясно очертано в тъмнината.

— Ще я оставим пред олтара в параклиса — присъедини се отец Ейлред.

— Ще облека трупа за погребението — предложи лейди Ан. — Ще измия бедното й тяло и ще й облека една от моите рокли.

— Лято е. — Отец Ейлред потупа Ралф по рамото. — Утре ще отслужа заупокойна литургия. Нямаме избор, Ралф. Трябва да я погребем възможно най-бързо.

Писарят не го слушаше, той не беше на себе си. Лицето му бе пребледняло, устата — отворена, слюнка се стичаше по брадата му. Мариса приближи и го прегърна през кръста.

— Ела — каза тя. — Ела в кухнята. Ще ти дам малко вино.

— Искам да…

— По-добре недей, Ралф. — Гласът на отец Ейлред беше твърд.

Биатрис не можеше да издържи повече. Тя сънуваше! Но как беше възможно това? Виждаше ги. Можеше да усети миризмата на бунище, да вдигне поглед към небето, да почувства вятъра, но сякаш от тях я отделяше стена от дебело прозрачно стъкло. Каквото и да правеше, каквото и да кажеше, никой не я чуваше, нито виждаше.

Сега внимателно полагаха тялото й на импровизирана носилка от платно, привързано за два кола. Изглеждаше като заспала. Някой беше затворил очите й. Биатрис изкрещя силно и падна върху калдъръма. Можеше да мисли само за Ралф. Искаше да го хване за ръката и да му каже колко много го е обичала, колко е искала да му стане съпруга, да останат вечно заедно. Сега с всичко това беше свършено. Те се отдалечаваха, сякаш тя вече не съществуваше.

— Прости ми, Господи! — прошепна тя. — Господи Исусе, Пресвета Дево! Как може да съм мъртва? — Не отиваха ли душите на починалите в Рая, Ада или Чистилището? Не казваше ли така отец Ейлред? Но нищо не се беше променило. Тя беше между живите, но не беше жива.

Биатрис се изправи и си пое дъх. Засмя се. Ако беше мъртва, защо имаше нужда да диша? Искам да се стопля, помисли си и усети горещина, сякаш стоеше пред буйния огън в пивницата „Златната мантия“. Чичо Робърт и леля Катрин! Трябва да им кажа!

Биатрис изтича по калдъръма, но стъпките й не вдигаха никакъв шум. Откри, че може да се движи като насън, без да спира, за да си почине. Мъж на кон излезе от конюшните. Тя спря, уплашена, че конят ще се блъсне в нея, но кон и ездач минаха през нея, без да почувства нищо. Биатрис погледна през рамо и отново видя странната бронзова светлина, сякаш всичко беше боядисано в бакърен цвят. Моравата се беше променила. На мястото на синята постелка, която бяха използвали през деня, сега се издигаше бесилка; на въжето висеше разлагащ се труп със счупен врат и вързани зад гърба ръце. Биатрис изпищя. Един рицар на кон се приближаваше по калдъръма — застрашителна грамада от доспехи и конска плът. Под коничния надочник Биатрис съзря жестоки очи, увиснали мустаци и изкривена уста. Носеше ризница и гамаши, каквито Биатрис никога не беше виждала. И други неща се променяха. Сфери от златиста светлина се движеха напред-назад във въздуха, проблясваха сребърни дискове, които кръжаха над двора на замъка като мехурчета в гореща сапунена вода. Имаше и маса, която тя не беше видяла досега. Върху нея лежеше бял скелет с оголени кости и пречупен врат. Тъмни сенки се носеха край него.