Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата

Менестрелът сякаш се беше приближил. Изглежда не забелязваше останалите видения, очите му бяха вперени в свещеника. Биатрис не беше виждала такава злоба, толкова осезаема омраза. Желанието му да убива можеше почти да се докосне с ръка. Когато отец Ейлред започна освещаването, Менестрелът вдигна ръце и занарежда неразбираеми слова в мрака. Появи се сребрист диск светлина, но после изчезна. Намираха се край някакво езеро, олтарът беше в средата му, водата беше силно замръзнала. Биатрис гледаше с ужас главите, които стърчаха над леда, здраво заклещени, с разрошени коси, отворени уста и втренчени очи. После се оказаха в горящата пустиня и какви ли не ужаси сграбчиха душата й. Птици с огромни криле се струпаха над олтара. Конници се зададоха откъм далечния хоризонт. Земята се пропука като парче сух хляб и от цепнатините изригнаха огнени стълбове. През пустинята маршируваше легионът на прокълнатите с невиждащи очи и зинали уста. Зад него трополяха коли с обковани с желязо колела. Върху тях бяха натоварени бесилки, от които сиво-морави трупове танцуваха в последни предсмъртни гърчове.

Биатрис изстена. Искаше да се махне оттук, да потъне в мрака, да затвори очите си срещу тези кошмари. Видя израза на лицето на Ралф, почувства страха му и отчаяното чувство за самота. Усети и смелата му решителност да продължи. От време на време настъпваха спокойни моменти — кулата изчезваше и тя виждаше хълм с три кръста на върха и силуети, които се рееха на фона на залязващото слънце, или усмивката на Елизабет Локиър. Група деца, щастливи и усмихнати, без да виждат ужасите, се бяха събрали и гледаха свещеника и Ралф, сякаш омаяни от онова, което правеха.

Менестрелът се приближаваше към олтара и повтаряше думите на отец Ейлред като присмехулно ехо.

Биатрис разбра какво става. Менестрелът създаваше ужасни видения, но те бяха безвредни. Те не можеха да направят нищо друго, освен да отслабят решителността на свещеника, да го накарат да се предаде и да избяга оттук. Така, с липсата си на вяра, той щеше да признае превъзходството на този господар на демоните, изникнал от ада.

Внезапно сякаш от нищото се издигнаха стени от метал и заобиколиха олтара, затваряйки свещеника и писаря. През тях можеше да се вижда, но излъчваха сила, която отблъскваше Биатрис. Сякаш и отец Ейлред, и човекът, когото обичаше, бяха залостени в някаква ужасна килия, изкована в ада. Причината беше проста. Вярата на Ейлред намаляваше. Биатрис си спомни срещата с циганите на пътя. Приближи се до олтара, пожелавайки си свещеникът да продължи, но той не се поддаваше. Отдръпна се към стената, за да повърне. Сега Биатрис насочи вниманието си към Ралф, съсредоточи се и поиска с цялата си душа той да не се предава.

Менестрелът се приближи. На устните му играеше победоносна усмивка. Останалите видения, които беше призовал, ужасните, отвратителни форми се появиха край клетката, която беше създал.

Кулата отново изчезна. Сега бяха в залата на някакъв замък. Наоколо цареше пълен мрак, разсейвай само от примигващи червени пламъчета. За пръв път след падането си от стената, Биатрис изпита истински ужас, покъртително усещане за униние и отчаяние.

— Моли се, Биатрис Ароунър! — Брат Антоний беше коленичил до нея. Тя падна на колене и сключи ръце.

— Това е литургия — прошепна тя. — Самият Син Божи Се принася в жертва!

— Моли се! — повтори брат Антоний. — Всичко зависи от вярата на човека.

Тя го послуша и когато вдигна поглед, се бяха върнали обратно в предверието на Полунощната кула. Ралф тикаше потира в ръцете на отец Ейлред. Свещеникът започна думите на тържественото славословие. Внезапно настъпи промяна. Тя почувства друго присъствие в колоните от нажежена до бяло светлина, които обградиха олтара. Потирът беше вдигнат и сякаш сам се понесе във въздуха. Виното вътре като че ли вреше, алени пламъци се стрелнаха от него и обсипаха олтара. Появиха се златисти сфери. Клетката се изпари. Менестрелът, ухилените лица на Криспин и Клотилда внезапно изчезнаха. Останаха само плесенясалото стълбище и плувналият в пот свещеник, който довършваше литургията.

— Свърши се. — Брат Антоний тръгна нагоре и й се усмихна през рамо. — Скоро, Биатрис, всичко ще приключи.

Момичето загледа как Ралф утешава и успокоява стария свещеник. Тя също беше почувствала промяна — светлината, огънят, който излизаше от потира, я мамеха при тях. Беше уморена. Духовната битка я беше изтощила. Искаше да продължи нататък. Този свят на сенки и менящи се форми беше нереален.