Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата

Ралф овладя вълнението си и се загледа към смълчаната зеленина. Представяше си Сердик, който се оттегля от битката и тръгва насам, към импровизирания заслон, който Бритнот е бил издигнал. Той сигурно е бил пуст, не бил подходящо място, където да скрие скъпоценно съкровище, затова Сердик се обърнал и се върнал в гората. Дали тогава тя е изглеждала като днес? Ралф намръщено се замисли. Никога не бе забелязвал просека в гората. Като момче се беше катерил по големите дъбове; някои от тях имаха кухи стволове. Сердик трябва да е отишъл там. Дъбовете живееха стотици години. Кръстът на Бритнот беше скрит в Дяволската горичка!

Ралф чу някой да го вика и се огледа. Отец Ейлред гледаше към него.

— Ралф — извика той, — ако отслужа литургия в Полунощната кула, ще ми бъдеш ли помощник?

Ралф кимна и без да издава тайната си, забърза надолу по стълбите.

— Кога ще отслужиш литургията?

Отец Ейлред изглеждаше спокоен. Беше се овладял.

— Скоро — отвърна той. — Какво правеше на стената, Ралф? — Той пристъпи към него. — Какво е станало? Лицето ти е бледо, а очите ти пламтят. Разбра ли кой е убиецът?

— Още не, отче, но Бог знае кой е!

— Защо не мога да се намеся? — Биатрис отчаяно наблюдаваше как любимият й и отец Ейлред тръгнаха през моравата. — Какво сме ние? — изкрещя тя към брат Антоний, който я наблюдаваше с очи, изпълнени със съчувствие.

— Биатрис, ти си безплътна. Казах ти. Ти не принадлежиш към техния свят, а към друг.

— Но аз мога да говоря, да виждам, да чувам и имам тяло!

— Да, така е — каза той добродушно. — Но всичко това е променено.

— Не е възможно!

— Напротив, Биатрис. Дори в света, който напусна, материята може да приема много форми. Водата се превръща в лед, може да тече бързо или да бъде застояла; може да бъде много или малко, да бъде солена или сладка, да се издига и пада. Същото е и с теб. Тялото не ти е било отнето, а само променено, както и съзнанието ти.

Биатрис се огледа. Странното бронзово сияние се беше засилило. Беше започнала да свиква с новия си свят. Знаеше дори как да почива, да се оттегля в топлия мрак, затваряйки съзнанието, едновременно заспала и будна. И въпреки това се отчайваше. Това съществуване беше като да наблюдаваш пантомима или да изучаваш историята, изобразена на някой гоблен. Не беше видяла нападението над Ралф в дяволската горичка, но беше чула виковете му и за миг се беше озовала там. Беше навела клона на храста, за да може той да се хване за него, беше успяла! Или пък е бил вятърът, а може би някаква неясна игра на тази странна светлина? Не знаеше кой го е нападнал и не видя убиеца, който беше стрелял от Солната кула. Беше видяла Биърдсмор да пада и призраците, които се събраха, за да вземат душата му. Искаше й се да отиде там, да открие загадъчния убиец, но се страхуваше да остави Ралф. Беше с него в зеленикавия мрак в рова. В Солната кула беше разбрала за смъртта на Елеонора, беше чула сърцераздирателните й писъци, когато душата й излиташе. Дълбоко в себе си Биатрис вярваше, че умишлено й е забранено да разбере кой е убиецът. Ако успееше да запази самообладание и се опиташе да открие самоличността му, възникваше някаква пречка, както когато Сердик изчезна.

— Не мога ли да се намеся? — попита тя. Брат Антоний се усмихна.

— В известен смисъл можеш, но трябва да го заслужиш. — Той леко докосна устните й. Сега сребърният диск блестеше зад главата му — кръг от ослепителна светлина. — Бъди внимателна. Помни какво ти казах за Менестрела. — После той се отдалечи и изчезна, сякаш се стопи във въздуха.

Биатрис остана загледана в моравата. Чувстваше, че се променя, че става по-силна. Разбираше се по-добре, беше приела, че е мъртва, но решимостта й беше нараснала. Усещаше как волята й се устремява навън в желанието й да се намеси, за да запази мъжа, когото толкова много обичаше и така трагично беше изгубила.

— Добре ли си, Биатрис Ароунър?

Криспин и Клотилда стояха до нея, хванали ръце. Приличаха на двама усмихнати близнаци.

— Брат Антоний ме предупреди да се пазя от вас.

— Естествено. — Клотилда отметна глава назад и се засмя звънливо. — Той е пазителят на пустошта. Негова работа е да те контролира. — Клотилда посочи към стражите върху стената. — Както те пазят замъка.

— Обещахте да ми помогнете.

— И след време ще го направим — отвърна лениво Криспин. — Но трябва да ни се довериш, Биатрис. Всичко в живота и в смъртта си има цена; то трябва да бъде заслужено, да бъде откупено. Нищо не идва даром.