Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата

— Исусе, смили се над мен! — замоли се най-накрая. Спомни си, че колкото повече се мята, толкова по-бързо ще потъне. Опита се да се успокои, да остави тялото си да плува. Успя да се обърне, но от движението потъна още малко. Сега зелената тиня дърпаше тялото му, сякаш го бяха сграбчили невидими ръце от дъното на блатото.

Ралф се опита да забрави болката и протегна ръце, за да се хване за един храст, който растеше близо до брега. Хвърли се напред, но храстът сякаш беше жив. Пръстите му не уцелиха. Беше потънал в тинята до кръста. Ралф дочуваше странни звукове, небето доби странен бронзов оттенък. Опита отново и този път ръката му успя да улови храста.

— Господи! — молеше се той. — Моля те, Господи, не позволявай да се счупи.

Храстът беше стар и жилав, и издържа тежестта му. Бавно, но сигурно Ралф се притегляше към него, без да обръща внимание на болката. Най-после успя да се хване за якото му стебло. Измъкна се на брега, почти благодарен за драскотините, които оставяха по тялото му твърдите клони. Нали беше жив. Храстът му беше спасил живота. Той пропълзя на суша, после се обърна настрани и погледна назад. Тресавището отново беше спокойно, по зелената повърхност не личаха никакви следи, коварните му дълбочини оставаха скрити.

Ралф полежа известно време, хлипайки, после се изправи. Цялото тяло го болеше. Единият му ботуш липсваше, а другият беше толкова кален, че той го събу и метна между дърветата. Докосна още кървящото си лице и опипа главата си там, където го беше ударил убиецът. После тръгна, залитайки, по пътеката навън от гората.

Биърдсмор го видя пръв. Преди Ралф да стигне подвижния мост, сър Джон Грас, отец Ейлред и Тиобалд Вавасур, придружени от войници, побързаха да го пресрещнат.

— Нападнаха ме — заекна Ралф. — Не знам кой беше. В Дяволската горичка. Хвърлиха ме в тресавището.

Сър Джон даде заповеди на висок глас. Отец Ейлред помогна на Ралф да прекоси двора. Положиха го в гостната. Свещеникът му заговори като на дете, докато сваляше калните му дрехи. Тиобалд му помагаше. Почистиха калта от раните и драскотините му. Лекарят поднесе чаша към устните му.

— Пий! — настоя той. — Пий и ще се почувстваш по-добре.

Ралф се подчини. Осъзна, че Адам влиза в стаята, следван от Мариса.

— Чухме какво е станало, Ралф. Бяхме в билковата градина заедно с Мариса.

— Опитаха се да ме убият — прошепна Ралф. После почувства, че очите му натежават и потъна в дълбок сън.

По-късно същия ден, когато падна мрак, Ралф се изми, облече нови дрехи и се присъедини към останалите в голямата зала на замъка. Тя му се стори по-мрачна от обичайното, с надвисналия таван със свободно носещи греди, брадвите, ризниците и щитовете, окачени на стените. Дългите маси с кръстосани крака бяха празни, но нажежени мангали разпръсваха студа и ловните кучета душеха между рогозките за парченца храна.

Сър Джон събра всички около високата маса на подиума. Бяха сервирани студени меса, хляб, сирене и кани с ейл. Присъстваха сър Джон, съпругата му; едрият набит командир на гарнизона Стивън Биърдсмор, Тиобалд Вавасур, Адам и Мариса, капитанът на стражата и Ралф. Отец Ейлред забързано влезе и произнесе молитвата; храната беше разпределена, каните обикаляха масата. Съгласно етикета, сър Джон ги остави да утолят глада си, преди да почука по масата с дръжката на камата си.

— Живеем в смутни времена — започна той. — Една от прислужниците в замъка, Фийби, беше убита и трупът й бе открит в Дяволската горичка. Бог да я прости.

Думите му бяха посрещнати с одобрителни възгласи.

— Заедно с Ралф скърбим за смъртта на Биатрис — продължи той, — но сега имаме по-важни проблеми. Тялото на Гудман Уинтроп лежи увито в саван, готово за погребение. Той беше неприятен човек, дори подлец, но все пак беше кралски служител. Миналата нощ е бил наръган смъртоносно в Малдън. Знаем, че е излязъл от кръчмата с една прислужница. Мастър Биърдсмор, заедно с Ралф утре ще разследвате този въпрос.

— Коя кръчма? — попита командирът на гарнизона.

— „Гърнето с мащерка“. Нямам съмнения, че убийството на Уинтроп е следствие от голямото недоволство, предизвикано от поголовния данък. Но Кралският съвет в Лондон държи на своето. Архиепископ Съдбъри и ковчежникът Хейлс са решили, че хазната трябва да бъде напълнена и данъкът няма да бъде отменен. Изпратих спешни писма до Лондон. Бог знае какво ще стане сега.

— Ами нападението над младия ни писар? — попита лейди Ан. — Мислиш ли, че и то е свързано с данъка?