Пат Конрой - Блус в лятна нощ

През зимата на 1945-а ни изкараха от Аушвиц, защото руснаците напредваха. Трябваше да вървим през дълбоки преспи сняг, без храна, без почивка. Който паднеше по пътя, изритваха го встрани и получаваше куршум в главата. Тези куршуми сигурно са били като подаръци. Бях в Дахау, когато американците освободиха лагера. Първоначално нищо не си спомнях. По-късно ми показаха купчина голи тела. Виждал си ги тези снимки. Купища от мъртви плашила. Човекът, който ми показа снимката, беше доктор и я беше направил сам. Докато фокусирал апарата си, му се сторило, че гръдният ми кош се повдигнал леко. Проверил пулса ми и веднага ме откарал в медицинската палатка. Лявата ми ръка беше измръзнала с начало на гангрена. Отрязаха малкия ми пръст. Безименния го движа, макар че ми е съвсем безчувствен. Винаги съм съжалявал, че онзи доктор бе решил да снима точно моята купчина с трупове. Трябваше да си остана там. Така щях да отида при Соня.

Срещнах Рут в лагера за разселване, където търсеше оцелели свои роднини. Беше чула за някакъв евреин, който питал дали в лагера има хора от Кироницка. Оженихме се и аз провалих живота на тази добра жена. Целувам я, но тя знае, че копнея за Соня. Когато се любим, аз често шептя името на Соня. Родиха се Шайла и Марта, но аз пак бях недоволен, защото това не бяха моите изгубени синове. Не ги обичах. Разочароваха ме, защото не бяха моето старо семейство. Джак, не можех да обичам Рут. Опитвах се, но не успявах. Не можех да обичам Шайла, нито Марта. Обичах само своите духове. Вечер си лягах, изпълнен с любов единствено към тях. Събудих се чак след като Шайла скочи от моста.

Това е, Джак.

Мразя шейсетте и особено спомена, който нося за шума, суматохата и грубостта на тези неблагозвучни години. Най-вече си спомням силните крясъци, после позите и преструвките и накрая — липсата на хигиена. Това е единственото десетилетие в моя живот, което вместо на прощаване да каже с достойнство „квит сме“, продължи да си показва рогата до самия край — а 1970-а за мен бе най-лошата от всички години.

Тогава намразих кънтри-музиката, общоприетите догми на обществото, брадите, шарените ризи и всякакви политически прояви. Някога бях възторжен пленник на тези времена, пристрастен наркоман, чиято дрога беше мрачната епоха на Виетнамската война. Най-голямата трагедия на тази война не беше толкова безсмислената смърт на млади момчета по бойни полета с непроизносими имена, а това, че цялата страна оглупя за една нощ. Тя превърна много близки приятели в непримирими врагове. Оставихме се на вихъра на времето и когато бурята отмина, вече не бяхме същите — нито един от нас.

След като димът се разсея, аз си дадох дума повече да не скъсвам с нито един приятел заради нещо толкова субективно и хлъзгаво като някаква политическа кауза. „Аз съм американец — обявих на всички около мен. — Затова съм свободен да си мисля каквото си искам, както и вие.“ И това се превърна в мое верую, в централна тема на моя живот, но ако не бяха нетърпимостта и вироглавството, които бях демонстрирал със замах през онези години, и неотстъпчивото отношение, с което често парадирах, аз щях да навляза в моята зрелост така равнодушен към света на идеите, както е всеки един южняк. Моят характер се оформи покрай каузата на Виетнам, макар и да не ми е лесно да го призная.

В четвъртък след празненството на Луси двамата с Ледар потеглихме към Чарлстън по Шосе 17. Карахме със свалени прозорци; уханието на полето и реката ни обви, а лекият ветрец вплете пръсти в косата на Ледар, която имаше цвят на пчелен мед. Майк ни бе изпратил покани с молба да отидем в театъра на Док Стрийт в Чарлстън в два следобед. Така бе формулирал поканата си, че нямаше място за измъкване — никакви извинения не се приемаха.

— Какво ли е намислил пак Майк? — попитах.

— Нищо добро — отвърна Ледар.

— Ти знаеш, така ли?

— Ясно, че си е наумил нещо, но го пази в тайна.

— Защо?

— Сигурно смята, че няма да отидем, ако знаем предварително.

Никой театър в Америка не може да се сравнява с театъра на Док Стрийт по задушевна атмосфера и сдържана величественост. Вътре цареше тишина, сякаш цялата сграда бе затаила дъх.

— След десет минути започваме — каза Майк на екипа, с който работеше. — Всички си знаете задълженията, нали така? Веднъж започнем ли, гостите ми не бива да ви усещат. Ясно ли е, момчета? Все едно, че ви няма. Не бива нито да ви виждат, нито да ви чуват. Тук не става въпрос за изкуство. Искам само чист запис — каза им той, докато ние с Ледар се спускахме по централната пътека.