Пат Конрой - Блус в лятна нощ

— Какви са профсъюзните правила в щата? — попита един от екипа, който наместваше камерата.

— Никакви, любопитко — отвърна му Майк и се усмихна. — В Южна Каролина всеки има право да работи. От времето на Гражданската война тук ненавиждат всякакви производни на думата „съюз“.

— С каква цел е всичко това? — попита едно момче с камера чак от втория балкон.

— Целта е домашни видеоклипове — отвърна му Майк и плесна с ръце.

Когато го приближихме, Майк отново плесна с ръце и всички от екипа му се разпръснаха така, че повече не ги видяхме. Беше се подготвил много старателно. Ние бяхме първите пристигнали.

— Подранили сте — каза Майк. — А това ме изнервя.

— Тогава да си вървим — предложи Ледар.

— Не, бях подредил и реда на пристигането. Кейпърс и Бетси трябваше да бъдат първи, но те както винаги закъсняват. Вървете да седнете на местата си. Има сандвичи и бира.

— Какви са нашите роли? — попита Ледар.

— Днес ще импровизираме. Всичко ни е разрешено, но и трябва да свалим на масата всички карти — каза Майк. — Ще ви стане по-ясно, когато всички се съберат.

Някакво раздвижване в дъното на театъра привлече вниманието ми и аз обърнах глава. Изпънатият по войнишки силует на генерал Рембърт Елиот стоеше мирно до последния ред. Към него се доближи един по-висок мъж с прошарена коса. Учудих се, когато познах собствения си баща, облечен в съдийската си тога. Бяха дошли заедно от Уотърфорд. Една жена се прокашля зад мен и когато се обърнах, видях Селистайн Елиот, която сигурно бе влязла откъм сцената. Изгледа съпруга си с убийствен поглед.

Когато зърна собствената си съпруга, генерал Елиот забави крачка и я проследи с поглед. Знаех, че след онова злополучно посещение в Рим двамата не се бяха виждали и разговаряха единствено чрез адвокатите си. Генералът се поклони пред нас с Ледар някак сковано и прекалено официално.

— Джак, страх ме е — каза Ледар, загледана след генерала и баща ми, съдията.

— Защо?

— Когато стана на седемдесет, искам всички грешки в живота ми да бъдат зад гърба ми. Искам поне трийсет години безгрешен живот, преди да стигна техните години. Погледни ги. Съдията, генералът, Селистайн. И тримата имат изтерзан вид. Не мога да понеса мисълта, че остатъкът от живота ми ще бъде така болезнен, както и миналото ми.

— Самоанализът е грешка — казах. — Носи се по течението и се чувствай щастлива.

— Това не е отговор — рече тя.

— Съгласен съм. Но е добър съвет.

Кейпърс Мидълтън поздрави всички гръмко, когато с Бетси влязоха в театъра гордо и уверено. Усмивките им приличаха на заучени гримаси. Подобно на повечето политици, които познавах, Кейпърс умееше да обгърне стаята с един поглед. Видях го как кимна на Ледар — със снизхождение и презрение. Когато Кейпърс скъсваше с някого, това бе завинаги, без право на обжалване, освен ако, разбира се, не му се наложеше отново да опре до услугите на този някой. С бизнесменска сдържаност той насочи Бетси към определените им места на сцената, без да си губи времето с излишни любезности. Въпреки че най-важното нещо за него беше да се чувства господар на всяка ситуация, усещах, че не е спокоен в компанията на познайниците си от нашето общо минало.

Майк погледна часовника си и впери очи в страничната врата, през която се влизаше откъм Док Стрийт. Баща ми бе заел мястото си зад едно бюро на по-висока трибуна и държеше съдийското чукче в ръка. Удари го два пъти, повече за да разпръсне напрежението, отколкото за тишина. Изглеждаше стар и съсипан и аз се укорих, задето, угрижен по мама, съвсем го бях пренебрегнал. Много исках да се отнасям към него така, както един син трябва да се отнася към баща си, но не можех да се преструвам. Не можех да го обичам, изпитвах само съжаление. Баща ми се изправи, изглади с ръка съдийската си тога, оправи връзката и яката си и отново седна.

Майк бе наредил местата ни по възможно най-добрия начин — в полукръг, така че всички бяхме с лице един към друг. В лявата част бяха Ледар, Селистайн, аз и до мен един все още празен стол, а срещу нас — Кейпърс, Бетси, генерал Елиот и още един незает стол. Високо над себе си усетих едва доловимото прещракване на фотографски обектив.

Майк седеше в центъра до съдията, откъдето виждаше всички.

— Добре дошли, приятели. Благодаря ви, че дойдохте. Искам да ви кажа, че нашата среща се записва и снима. Ако искате да кажете нещо, просто вдигнете ръка и съдията Маккол ще ви даде думата. В мига, в който заема мястото си, това ще се превърне в нещо като съд. Съдията ще го ръководи. Тази вечер той е единственият платен участник. Останалите сте тук, защото всеки от вас ми е бил особено скъп в определен момент. Към всички вас изпитвам любов и възхищение. Повечето познавам от детството си.