Барбара Клевърли - Рагтайм в Симла

— Де да можех и аз да кажа същото, сестра Алис — приятелски рече Джо. — Драго ми е, Мари-Жан.

— Тъкмо си говорехме, че тук стана доста пренаселено и доста понапечено — заяви Алис, уж невъзмутимо. — Защо не идем долу? В салон „Ришельо“ може би няма да има толкова народ. Сигурна съм, че двамата с мисис Фриймантъл имате да си говорите на четири очи.

— Всъщност ние се надявахме да чуем вашата изповед — отвърна Джо. — Но добре — вървете напред, а ние ще ви последваме след малко. Няма как да ни се измъкнете — все пак сме насред океана.

Те се настаниха върху тапицираните столове около закътана масичка сред палмови саксии. Щом стюардът се появи, Алис словоохотливо подхвана:

— Всичко по реда си! Първо да си поръчаме питиета. За мен кампари сода, а за Мари-Жан — минерална вода „Перие“. Вие какво ще желаете? Портвайн с лимон за обиграната актриса? И уиски със сода за ченгето? Пишете всичко на мойта сметка! Че защо не? Второто нещо, което не бива да забравяш, Джо, е фактът, че се намираме на френски кораб. Е, надали е нужно да ти напомням това! Нали тъкмо от желание за дискретност двамата с мисис Фриймантъл сте избрали този маршрут? Представяте ли си ония зли сплетници на някой от лайнерите на „Р&О“? За нас този избор е от съществено значение. Тук командва капитанът и макар да не ви се вярва, Скотланд Ярд изобщо няма думата на тази миниатюрна територийка на френската република. Двете с Мари-Жан имаме напълно валидни документи за самоличност, които ще издържат проверката и на най-щателния juge d’instruction 28 28 Съдия-следовател (фр.). — Бел.ред. . Ние сме точно тези, за които се представяме — сестри от Ордена на кармелитките, които се връщат от Индия към… е, да кажем, някъде отвъд Суецкия канал. Само да си посмял да ни създаваш главоболия, и тозчас ще се оплача на капитана.

Джо нямаше подобни намерения, нито пък желаеше да си навлича гнева на някой французин, втурнал се на помощ на хубавичката монахиня, задиряна от англичанин.

— Разбирам деликатното ви положение, Алис. Не се кахъри — ще се държим на максимално разстояние от вас, доколкото е възможно на кораб от такъв мащаб. Докато стигнем Марсилия. А после, щом като ние се отправим на север към Лондон, очаквам двете с дружката ти да се качите на… да се досетя ли? Трансатлантически лайнер за Ню Йорк? Или Ню Орлиънс?

Присмехулният поглед зад очилата му подсказа, че бе отгатнал правилно. Беше му донякъде неловко да разговаря с Алис, която познаваше почти интимно, понастоящем преобразена със забрадка и монашеско расо. Липсваше му пищната й медена коса. Запита се дали не я бе отрязала, за да се преобрази по-добре в новата си роля? От друга страна, Мари-Жан изглеждаше родена за подобно призвание — много добре й пасваше изражението на свита набожна женица.

— Щях да попитам как успяхте да се измъкнете от Симла, но май се досещам — поде Джо. — Списъкът с пътниците за влака. Как беше? „… четири френски монахини, трима вагабонти, двама ефрейтори…“ Явно сър Джордж не се е шегувал, когато ни го четеше. Вие ли бяхте сред монахините?

— Е, двете бяхме ние. Другите две бяха продавачки от бутика на Мари-Жан, които толкова се прехласнаха в представлението, че чак се изплаших, да не би да ни заподозрат заради тях. Но всичко мина добре. ИКТК беше докарала одежди за метоха, от които все още имахме известни запаси. Вашите хора издирваха самотна англичанка. Хич и не обърнаха внимание на карето от френски монахини! Навикнали са да ги виждат по гарата — те често пътуват с влака.

— Ами плячката, Алис? Незаконните печалби? Да не си ги набутала в някоя фалшива Библия в багажа си?

— Нещо такова, Джо — усмихна се тя. — Ама това е професионална тайна, тъй че не ме питай.

— А как успя да се добереш до Симла? — Спомените му го върнаха в непрогледната нощ. — Всички мислехме, че си загинала. Косата ми настръхна, като си мислех за теб.

— Благодаря, Джо. Високо оценявам загрижеността ти. Реших да заложа на сигурно и се върнах по пътя, по който бяхме дошли. Не беше лесно в оная тъмница, всъщност си беше цял ужас! Вървях безспирно — бавно-бавно, яхнала онуй хрисимо конче. Най-лошото беше, когато се натъкнах на спасителния отряд, с разните му фенери и тупурдия. Не че имаше опасност да ме спипат — зърнах ги от цяла миля — но само да знаеш как ми се щеше да се изтъпанча пред тях и да ги помоля за помощ. Толкова хора! Излъчваха такава сигурност. И бяха едни веселяци! Стана ми много болно, когато човешката гълчава утихна и отново ме обгърна мрак и тишина. Останах сам-сама, цялата треперех — завърши тя с драматична нотка.