Дел Браун - Оловният войник

Пол Макланахан от друга страна можеше да я запрати на сто метра. Той беше петнадесет години по-млад от Патрик, но в някои отношения изглеждаше като по-големия брат. Висок, тъмнокос и красив, той беше по-темпераментно и напрегнато копие на техния жилав, упорит и твърд като кремък баща. Пол беше дързък, общителен, весел, радваше се на компанията на другите. Той завърши мениджмънт и право в Калифорнийския университет „Дейвис“. Докато чакаше резултатите от държавните изпити, кандидатства в Полицейската академия, с което шокира всички. Още по-голяма беше изненадата, когато, след като научи, че още на първото явяване е изкарал изпита за адвокат (само двадесет процента от всички явили се го бяха изкарали) и положи клетва, реши да остане в Академията.

Но всеки, който го познаваше, беше наясно, че да стои затворен в адвокатската си кантора или в юридическата библиотека, да пише защитни речи или да бичува с гневни думи някой лъжесвидетел в съдебната зала не отговаряше на неговия начин на живот. Той беше във всяко отношение човек на действието, роден лидер, личност. Пол отказа да заеме почетното място на масата по време на тържествената вечеря в негова чест. Вместо това той, със стола си в ръка, се местеше от място на място, за да бъде с колкото се може повече от многобройните си приятели и познати, дошли да го поздравят.

Патрик не беше изненадан. Тостът можеше да почака. Пол най-после отклони вниманието си от Дона и срещна погледа на брат си, двамата се усмихнаха и размениха мълчаливи поздрави.

„Никога не бих могъл да сторя онова, което ти се готвиш да извършиш — предаде Патрик мислено послание на своя брат. Между тях наистина съществуваше телепатична връзка. — Наистина бих искал да умея да се грижа за хората по начина, по който ти го правиш.“

„Не съм способен да върша онова, което ти правиш, Патрик — мълчаливо му отвърна Пол. — Ти знаеш всичко, което може да се знае за машините и начина им на действие. Струва ми се, че всичко това не бих могъл да науча и за милион години. Иска ми се и аз като теб да имам повече познания в областта на науката и технологиите.“

Патрик наклони чашата си с шампанско към своя брат и му отвърна без думи: „Аз ще те науча, братко“. Пол също наклони своята чаша: „Аз ще ти помогна, братко“.

— Пол, ти продължаваш традицията на рода Макланахан да дава полицаи на града и на окръга Сакраменто, която датира отпреди почти сто и петдесет години — започна гордо по-големият брат. — Още през 1850 г. нашият прапрадядо Шейн е заменил ситото за промиване на златоносен пясък, кирката и мулето срещу полицейска значка, защото е видял как неговият град затъва в беззаконие. Разбирал е, че трябва да се направи нещо срещу нарастващата престъпност… или може би е открил, че буците самородно злато не се търкалят по улиците, както са смятали всички тогава. Всъщност днес можем само да гадаем какви са били подбудите му.

— Във всеки случай прадядо ни Шейн е могъл да продължи да промива пясък и може би е щял да събере достатъчно златен прах, за да купи някое голямо ранчо в долината, което да ни остави в наследство. При този вариант сега щяхме да сме въшливи с пари, но той не го е избрал… — Патрик спря, после добави: — Така че, защо, по дяволите, въобще го споменавам? — Изчака смехът да стихне и продължи: — Но откакто прадядо Шейн е закачил тази звезда и е станал деветият пазител на реда в историята на града, мъже и жени от шест последователни поколения на рода Макланахан са служили като полицаи в Сакраменто. Пол, ти си първият от седмото поколение, който продължава традицията.

— Ние всички разбираме, че със своя ум и способности, с прекрасния си външен вид, с факта, че си късметлия, както и с всичките си добри качества, ти би могъл да влезеш в бизнеса, да станеш преуспяващ адвокат или да се отличиш във всяко друго поприще, което желаеш — продължи Патрик. — Но ти реши да постъпиш в полицията. Някой по-малко снизходителен от мен би те обвинил, че повтаряш грешката на прадядо Шейн, защото, ако се заемеш с бизнес или право, ти ще натрупаш състояние и ще можеш да издържаш своята майка и любимите си брат и сестри. — Лицето и тонът му от шеговити станаха сериозни. — Ние разбираме също и опасностите, до които води твоето решение. Имената на двама Макланахан, чичо Мик и прадядо Кели, са изписани на паметната плоча в Сакраменто и всички сме чували за онези от рода ни, които са имали неприятности и дори са били убити заради усърдната си служба в името на закона.