Александра Маринина - За всичко се плаща

— Права сте — каза Арсен и в този момент чу приближаващи се стъпки. Най-обикновени стъпки. Но той ги познаваше прекалено добре. — Кажете — произнесе спокойно, макар че с вътрешното си зрение вече бе видял всичко, което щеше да се случи след секунда. Беше се видял прострян на мокрия есенен тротоар, бе видял бледото лице на Каменская, наведено над него, бе видял всепоглъщащия мрак и ярката призивна светлина някъде в далечината. — Хайде, говорете — повтори.

Мощен удар го тласна назад. Той силно удари главата си в окачения на стената телефонен апарат и едва по-късно усети острата, непоносима болка в гърдите, чу нечий вик и тропота на нечии крака. Каменская го подхвана, за да не падне, и той увисна като жалък парцал в ръцете й. После Арсен почувства, че го държат по-силни ръце и внимателно го слагат да легне на тротоара.

— Край, малката — успя да прошепне Арсен. — Край.

— Кой уби Карина? — чу гласа и. — Кажете ми. Вие обещахте. Кой я уби?

— Не — почти нечуто прошепна той. — Не. Няма да ви кажа. — Събра всичките си сили, за да й се усмихне. Какво пък — не успя да свърши последната работа, която си бе запланувал. Но и тя няма да успее.

Лежеше на мокрия есенен тротоар, виждаше бледото лице на Каменская, наведено над него, после уморено и облекчено склопи очи и видя всепоглъщащия мрак и ярката призивна светлина някъде в далечината.

— Да се запознаем. Казвам се Лесников, Игор Валентинович…

Саприн вдигна към него уморените си очи и мълчаливо кимна. Ето че най-дългото и най-страшно денонощие в живота му свърши.

… Сутринта Катя излезе, като тресна вратата, и Николай се почувства отвратително. Срамуваше се от себе си и от Шоринов. Срамуваше се до погнуса. Защото разбираше, че всичко стана заради него. Ако тогава Шоринов не беше научил, че той е прекарал нощта при Катя, отношенията им нямаше да се развалят и Дусик нямаше да я унижи, и то пред друг човек. Да й подхвърли пари и да гледа как тя ги събира, лазейки по пода… Каква гадост! Мерзост!

Когато се върна в стаята, той бързо отиде при разположилия се на дивана Шоринов и грубо го сграбчи за ръката.

— Край, Михаил Владимирович, стига сте се правили на глупак! Дайте парите и аз ще ви кажа сбогом. Все още можем да се разделим мирно.

Явно лицето му е било до такава степен изкривено от злоба, че Шоринов сметна за разумно да не влиза в конфликт с него. Отвори гардероба, в който бяха окачени дрехите на Катя, отмести закачалките и се наведе над зазидания в стената малък сейф.

— На, алчен тип такъв. — Той подаде на Саприн пачка стодоларови банкноти. — Притискаш ме до стената, а помощ от теб никаква. Ако знаех, че си такъв, нямаше да си имам работа с теб.

Николай не отговори. Демонстративно преброи парите, прибра ги в портфейла си и си тръгна, без да се сбогува. Слезе долу, качи се в колата и вече се канеше да потегли, когато видя как от гастронома отсреща излезе Катя, облечена в снежнобялото си дълго яке, понесла в ръце две пластмасови торбички с продукти. Много му се искаше да изскочи от колата и да изтича при нея, да я грабне в прегръдките си, да я целуне, да й поиска прошка и да не я пусне, докато тя не се усмихне и не му прости. Катя все повече се отдалечаваше, отиваше към метрото и той бавно подкара след нея, като се страхуваше да не я изгуби от погледа си и същевременно разбираше, че е безполезно да разговаря с нея. Тя е решила всичко. Защо да я тормози? А и себе си.

Катя вървеше на стотина метра пред Саприн и той я видя как стигна до кръстовището, постоя няколко секунди и излезе на платното. Някъде отдясно изскочи автомобил, който правеше несръчни трескави маневри, и Саприн видя как бялото яке излетя нагоре и падна точно под колелата на друга кола. Трясък, грохот, писъци…

Едва намери сили в себе си да отиде до мястото на катастрофата. Дори отдалеч се виждаше как в плътна купчина се сляха най-малко пет коли. Над проспекта пронизително запищяха клаксони и на Саприн му се дощя да си запуши ушите. Само бегло погледна онова, което допреди минута беше живата, красива и толкова любима Катя Мацур, и се втурна като луд обратно, към дома й.

Шоринов още не си бе тръгнал. Николай нахлу в жилището, изблъска го в хола и със силен удар го просна на дивана.

— Катя… — изрече запъхтяно. — Тя загина… Гадино, това стана заради теб. Тя излезе заради теб.

— Как така загина? — ужасен, попита Шоринов. — Защо?

— Катастрофа. Някакъв подкара на червено. Ти си виновен за всичко, ти, ти!

Първият удар, който му нанесе Саприн, напълно лиши Михаил Владимирович от способността да се съпротивлява. Николай го удряше в самозабрава, ожесточено, сляп за всичко наоколо — освен за омразното лице. Сякаш се бе раздвоил. Едната му половина гледаше отстрани и говореше: „Ти не си мъж, Саприн. Не се биеш с противник, просто го пребиваш, като се възползваш от обстоятелството, че си по-млад и по-силен.“ Но другата половина, ослепяла и оглушала от мъка и омраза, млатеше мекото слабо тяло, изливайки с всеки удар цялата натрупана болка и отвращение. Към Шоринов. Към себе си. Към собствения си живот.