Александра Маринина - За всичко се плаща

— Но каквато и да хвърля, ти веднага ще я вземеш и ще си подредиш твоята комбинация. Хитрец такъв!

— Ще рискуваш. Ако те е страх, че ще я взема, постарай се да ми пробуташ колкото може повече излишни карти. Тогава аз ще подредя комбинация, която ще ми бъде от полза, а в ръцете ми ще остане баласт, заради който ще получа минус. Мисли, пресмятай. Картите не са игра, картите са като живота. Затова е полезно да играеш.

Още не беше завършил нравоучителната си сентенция, когато телефонът иззвъня. Светлана вдигна слушалката, после я подаде на Оборин:

— Май тебе търсят.

— Ало — произнесе Оборин с внезапно спаднал от вълнение глас.

— Вие ли сте се обаждали по повод на Тамара Коченова? — чу в слушалката.

— Да, да. Разбирате ли…

— Представете се, ако обичате — прекъснаха го отсреща.

— Казвам се Оборин.

— Юрий Анатолиевич?! Господи, най-сетне! Къде сте? Откога ви търсим…

Михаил Владимирович Шоринов с усилие сдържаше треперенето, което често-често го раздрусваше. Оборин беше избягал от клиниката, и то по начин, който недвусмислено говореше, че се е досетил. Може би не за всичко, но се е досетил. И сега какво? Не стига, че загубиха обещаните от Денисов пари, ами загубиха и Оборин. Впрочем не те. Той. Само той, Шоринов. Защото седналият пред него нахално ухилен Саприн искаше да получи своя дял, каквото и да става. Смяташе, че само Шоринов е виновен за всичко, затова трябва да си плати.

Олга беше в паника, обаждаше се през половин час, питаше дали Оборин не се е появил. Защо всичко се провали? Хем всичко вървеше толкова гладко, Оборин беше лапнал въдицата на Олга, беше се влюбил, сам бе пожелал да влезе в клиниката и си бе лежал там с удоволствие, беше си писал дисертацията и с бавни, сигурни крачки се бе приближавал към траурния си край. Всичко беше толкова хубаво! Но какво се бе случило? Какъв дявол се бе вселил в него?

— Михаил Владимирович — говореше междувременно Саприн, — чакам да ми дадете парите. Нали се разбрахме с вас, аз излизам от играта. Писна ми от вашите идиотски номера. И няма да търся Оборин.

— Абе ще си получиш парите — раздразнено отвърна Шоринов. — Ти само за пари мислиш. По-добре помисли как да се оправяме сега.

— Вие — спокойно го поправи Саприн. — Вие, а не аз. Мен между другото нищо не ме заплашва. Никой не ме издирва за убийство, защото никой в Русия не знае за това убийство. Не забравяйте, че се заех с Тамара само защото ми трябват пари, а не защото съм си спасявал кожата. А сега вече ми писна от вас и не искам повече да ви помагам да се измъквате. Вас ви погубва алчността, Михаил Владимирович, от нея идват всичките ви неприятности. С една дума — дайте ми трийсет и петте хиляди и ще се махна оттук.

— Нямам толкова пари — въздъхна Шоринов. — Абе на теб май шега ти се вижда? Не държа такива суми в брой.

— Катя! — неочаквано извика Саприн. — Ела тук, ако обичаш.

От кухнята дотича Катя, която пиеше кафето си сама, оставила мъжете насаме с техните неразбираеми проблеми.

— Катюша, Михаил Владимирович иска да ти разкажа…

— Излез оттук! — закрещя Шоринов, престанал да се владее. — Махай се!

— Но какво има, Дусик? — недоумяващо попита Катя. — Нали вие ме повикахте!

— Казах: вън! Върви си в кухнята.

Физиономията на Катя някак незабележимо се промени — само за миг от учудена и обидена стана студена и жестока.

— Не съм ти куче! — с тиха ярост каза тя. — Дай ми пари, ще отида у нашите. Утре татко има рожден ден, трябва да купя продукти. Не искам моите нерви да страдат заради вашите разправии.

Шоринов извади портфейла си и й хвърли няколко розови банкноти от по сто хиляди. Банкнотите се пръснаха по пода. На Саприн му стана неудобно, наведе се и започна да ги събира.

— Недей, Коля! — спокойно каза Катя. — Дусик иска да унижи мен, а не теб. Не го лишавай от това удоволствие.

Саприн се подчини, мълчаливо й подаде вече събраните банкноти и покорно седна на мястото си. Гледаше как Катя, застанала на колене, събира разпилените по пода пари и чувстваше, че го обзема неразбираема и неизпитвана досега болка. Тя се надигаше някъде от гърдите му, обхващаше очите, челото, тила и му пречеше да диша. Боже мой, толкова я обичаше!

Катя най-сетне събра всички пари, извади от гардероба панталон и пуловер и излезе от стаята.

— Михаил Владимирович — твърдо изрече Саприн, — извинете й се! Държите се просташки. Не може така, тя не е виновна за вашите неприятности.

— Ще мине и без извинение — тръсна Шоринов. — Не е изнежена госпожица. Срещу парите, които й давам, може и да потърпи. Ти по-добре мисли къде да търсим Оборин.