Александра Маринина - За всичко се плаща

Но за всичко се плаща — Арсен ясно осъзнаваше това. Когато създаваше добре законспирираната си организация, той съзнателно се примиряваше с очакването, че информацията ще идва бавно. И беше готов за обстоятелството, че ограничаването на личните контакти неизбежно ще доведе до снижен контрол над хората. Когато не можеш лично да следиш всичко и всички, бъди готов да се видиш заобиколен от бъркотия и нехайство. Така и стана. Какво пък, организацията просъществува достатъчно дълго, за да донесе на Арсен на стари години чувство на дълбоко удовлетворение, незабравими минути на тих възторг от сполучливо проведена комбинация, прекрасни мигове на усещане за собственото му незримо всемогъщество. Добре, достатъчно! Шампионът трябва да слезе от арената, преди да го изтикат по-младите и по-силните. Срамота е да си тръгнеш втори, след като си бил първи. Всичко в живота трябва да се прави навреме.

Но преди да си тръгне, той ще доведе докрай започнатото дело. Ще прекърши опърничавата горделивка Каменская и така ще сложи красива тлъста точка на дългогодишната си дейност.

Денонощната смяна в дежурната част на Главното управление на вътрешните работи в Москва отиваше към края си, минаваше осем часът и умората сякаш бе надвиснала над операторската зала като тютюнев дим. От нея трудно се дишаше. В десет щеше да застъпи новата смяна, щяха да дойдат бодри, отспали си хора и известно време във въздуха незримо щеше да витае излъчваната от тях енергия. Но това щеше да стане едва след два часа…

Едно от момичетата, които работеха в служба „02“, свали наушниците си и отиде при дежурния по град подполковник Кудин.

— Василий Петрович, да имаме лице, обявено за издирване, на име Тамара Коченова?

Кудин мълчаливо отвори сейфа и извади дебела папка, в която бяха събрани всички ориентировки за издирване на безследно изчезнали или укрили се лица. Прелиства я няколко минути, после шумно я затвори:

— Няма такава. Защо питаш?

— Току-що се обадиха на 02. Помолиха лицата, които се интересуват къде се намира Тамара Михайловна Коченова, да се обадят. Продиктуваха телефонен номер. — Момичето подаде на Кудин листчето с номера.

— Дай го. — Кудин сладко се прозя и се протегна. — Ще проверим. Върви си на мястото, не се разхождай тук.

Но до края на смяната не намери време да провери. Началото на работния ден е точното време да откриеш, че през нощта са ти откраднали колата или са ти обрали магазина, или пък в някакви храсти лежи човек, май мъртъв, или че някой е излязъл вечерта и не се е прибрал на сутринта. Кудин пъхна листчето в джоба на китела си и до края на смяната не си спомни за него.

След като в десет часа предаде града на новия дежурен, той се преоблече в цивилни дрехи и бавно тръгна през вътрешния двор към изхода. Точно тогава насреща му се зададе Игор Лесников.

— Здрасти! — каза в движение Игор. — Как мина денонощието?

— Както винаги — уморено махна с ръка Кудин. — Ние нали сме живи — слава богу! Желая ти приятен работен ден.

— Благодаря! — извика Игор, вече отдалечавайки се.

— Ей, чакай малко! — изведнъж се сепна Кудин. — Анастасия ще дойде ли днес?

— Не. Отстранена е, забрави ли?

— Забравих. Добре де, по-късно.

По-късно, след няколко часа, Игор Лесников вече нямаше да си спомни защо не продължи пътя си към входа, а се спря. Това не беше нито прозрение, нито глас на интуицията, нито му го подсказаха небесата. Просто капитан Лесников беше много сериозен човек. И освен това на два пъти бе изпитал на собствен гръб какво е да те разследват служебно, тъй че се притесняваше за Каменская най-много от всички. Но не повече от полковник Гордеев естествено.

— Вася — извика той Кудин, — а какво имаш за Каменская? За какво я търсиш?

— Абе сутринта имахме някакво странно обаждане. Исках да й кажа, нали си умира да разгадава всякакви гатанки. Може би щеше да й свърши работа като умствена гимнастика.

— Какво обаждане?

— Абе нищо особено, Игор.

— Какво беше обаждането, Вася?

— Ако някой се интересувал от Тамара Коченова, да се обадел. И оставиха телефонен номер…

Юрий Оборин седеше в гарсониерата на Раиса Василиевна и учеше деветнайсетгодишната й дъщеря Светлана на една игра на карти — жокер.

— А какво да хвърля? — огорчено питаше момичето. — Всички карти ми трябват, нямам нито една ненужна.

— Трябва да умееш да жертваш — смееше се Юрий. — В това се състои тънкостта на играта. Не ти се иска нищо да даваш, но се налага. Твоята задача е да изхвърлиш такава карта, че жертвата ти да бъде минимална.