Марк Олдън - Американска полиция

Ама разбира се, обеща баща ми.

Докато го чаках да ми звънне, се запретнах да редя разпиляната поща. Но нещо не ми спореше. Мъчех се с листовете и след двайсет минути, когато Дайън ми се обади. На името на Дамарис наистина била открита нова банкова сметка. В нея имало двайсет и пет хиляди долара.

Тръгвахме за Вашингтон.

Обясних, че искам да пристигнем по-раничко, за да имам достатъчно време да огледам хотела на Джули, преди да се срещна с нея. Щеше ми се да избегна изненадите. Баща ми се съгласи с мен. Рекох, че пак ще го потърся, за да му кажа какво съм направил с билетите, и затворих.

Прекарах следващите няколко часа сам в заседателната зала: разглеждах картите на Вашингтон, уреждах полета, наех по телефона кола, с която да се приберем в Ню Йорк. Звъннах и в хотел „Дюкейн“. Да, предната вечер в хотела била отседнала някоя си госпожа Матю Хопкинс, още не се била изнесла. Междувременно с мен се свърза домакинът на службата, да ми кажел, че кръвта на плъха по чекмеджето все не излизала и не излизала. В три следобед излязох от сградата и се запътих към летище „Ла Гуардия“.

Бях самичък в гаража на мотела. Виждах през входа летище „Ла Гуардия“, което беше само на стотина-двеста метра оттук и където на тъмната писта, обточена с ярки бели светлини, всеки миг щеше да кацне самолет. Бях дошъл с автомобила преди цели шест часа и оттогава не бях мърдал от летището.

Извадих от джоба на якето сандвич с риба тон и махнах целофана. Това ми беше вечерята. Сандвичът имаше вкус на лепкав буламач.

Докато ядях, си мислех за Хесус Бауза. Предния ден му бях казал точно каквото той очакваше да чуе: че ще ида във Вашингтон и ще се добера до Джули, преди Шафино да я е очистил. Бях излъгал. Но същото беше направил и Хесус. С пътуването искаха да ме хванат в капан.

Изядох си сандвича и се огледах да не би да съм изтървал нещо. Осветлението в гаража беше съвсем мъждиво, затова и включих електрическото фенерче и осветих пространството около себе си. Сега не му беше времето да съм немарлив. Една грешка — една-едничка грешка, и с мен беше свършено, щях да бъда труп. Оказа се, че не съм изпуснал и трошица.

Гаражът се намираше под двуетажен мотел — на равното поле западно от летището имаше три такива еднакви мотела. Криех се тук повече от час. Първо трябваше да се справя с охраната. В това отношение нямаше никакви проблеми. Въпросната охрана беше едно бивше ченге — Сефъс Пюрифай, петдесет и пет годишен негър с бичи врат, който можеше да излочи не знам какви количества евтин алкохол. Познавах се със Сефъс отпреди година, когато Бюрото за борба с организираната престъпност бе използвало един от мотелите, за да се среща със свидетел срещу израелци, разследвани за пренасяне на дрога. Преди да се пенсионира, Сефъс преследвал някакъв заподозрян и си счупил капачката на коляното, затова и излязъл в пенсия. Напоследък предпочиташе да си кротува вътре в мотела, с крак подпрян върху възглавница, да си пие долнопробното вино и да гледа не знам коя си серия от „Дните на нашия живот“. Накрая щях да го предупредя, че съм тук. Но първо трябваше да свърша работа.

Гаражът беше малък и тъмен, с бетонни стени, нисък таван и осветление колкото да не се блъснеш в някой от каменните стълбове. Имаше място само за четири автомобила. Тази вечер вътре бяха спрени три коли, от които едната — очукана трошка, беше на Сефъс. До нея се мъдреше мотоциклет за чудо и приказ — „Харли Дейвидсън“, по който нямаше и драскотинка, с лъснати до блясък спици на колелата и кожена седалка. Към задната гума бе прикачен тежък месингов катанец. Сега стоях тук и чаках собственика му. Летище „Ла Гуардия“ имаше и покрит, и открит паркинг. Нямаше обаче охрана. На летището щяха да задигнат за нула време мотоциклета.

Погледнах си часовника. Девет часът. Онзи щеше да се появи всеки момент.

Скрих се зад един от стълбовете така, че мотоциклетът да ми е под око. През счупения прозорец отзад нахлуваше студен въздух. Духнах си на ръцете и извадих глока. Не се налагаше да махам предпазителя. Пистолетите от тази марка са без предпазители.

Как човек убива шест часа на летището ли? Качвах се на автобуса и кръжах от единия до другия край на летището, четях „Тайната роза“ на Йейтс и си мислех за Линда — моята роза. Облекчавах се по закусвалните. Сегиз-тогиз поглеждах към остров Райкърс и си мислех за Морис Робишо, който лежеше окован към кревата, за майка му, издокарана в розово костюмче като на Джаки Кенеди, и за Карлайл Тейлър, плакала, докато е слушала съобщението върху телефонния секретар. Трима чернокожи, които чакаха един бял полицай да раздаде правосъдие. Проявление на какво беше това — на някаква сляпа вяра ли? Менкън е нарекъл вярата лишено от логика упование, че ще се случи невъзможното. Какво бях тръгнал да помагам на Морис, при положение че самият аз бях затънал в неприятности? Не разчитайте на съветите на човек, който е загазил здравата.