Марк Олдън - Американска полиция

Забелязах, че адвокатът се изопва като струна — явно беше готов да отвърне на удара. Но и двамата знаехме, че Карлайл го е пронизала право в сърцето. Мъжът, предал жената, която обича, се измъчва като грешен дявол — да не ви дава господ да го изживявате. Тази мъка ме преследваше всеки божи ден, откакто бе умряла Линда, днес я видях и върху лицето на Елдър — той съжаляваше за всичко, което е могло да се случи и което е изгубено безвъзвратно. Беше очаквал тази вечер да тържествува, а сега се оказваше, че е изгубил всичко. „Кънтят стъпки в паметта ми, по коридори, които не сме извървели, към врати, които не сме отворили…“

Но човек може да пренапише живота си само в своето съображение, а Елдър вече не бе в състояние да стори дори това. Надяна непроницаема маска, погледна Карлайл и поклати глава сякаш за да развесели някого, когото току-що са пуснали от лудница.

Репортерката пристъпи към мен. Хванах я за ръката и казах на адвоката:

— Може би вече съм достоен да ме направите почетен член на чернокожата раса. Кога трябва да си платя членския внос?

Когато на другата сутрин отидох в службата, заварих пощата отворена и разпиляна по цялото писалище. Как, кажете ми, клетите ченгета да не страдат от мания за преследване! Колкото до липсващото чекмедже от бюрото, където господин Плъхът бе намерил последен покой, тепърва предстоеше да го върнат на мястото му.

Разрових нахвърляните листове, за да видя дали някой ме е търсил по телефона, и открих две съобщения — от Бауза и от Гавилан. Звъннах първо на Гавилан. Още беше при майка си в болницата и ми се стори съвсем изтощен. Току-що се бил чул с Бауза, който му се бил обадил, за да му съобщи, че е открил нова банкова сметка на името на Дамарис. Момчето си помислило, че онзи пак му хвърля прах в очите, после обаче Бауза му споменал моето име. Гавилан се свързал с банката, откъдето потвърдили, че наистина има такава сметка, но отказали да съобщят каква е сумата в нея. Попитах Гавилан как се казва чиновничката, с която е говорил, и обещах да проверя.

— Благодаря ти, мой човек — рече момчето. — Слушай, хайде да се видим някой път. Вторият ми баща нямаше да си помръдне и пръста за мен, ако не беше ти. Можем да си побъбрим, да идем някъде. Да се сприятелим. Поне за кратко.

— Ама разбира се — отвърнах аз. — Днес заминавам по работа. Връщам се утре. Ще ти звънна. Все ще измислим нещо.

— Страхотно! — живна Гавилан. — Хайде, ще се чуем утре. И още веднъж благодаря за всичко, което направи.

Следващ наред беше Хесус. Казах му, че съм разговарял с Гавилан и ще се свържа с банката. И да му мисли, ако двайсет и петте бона не са там. Ще му почерня живота!

— Я не се занасяй бе, човек. И през ум не ми е минавало да те разигравам — увери ме той. — Къде ти! След всичко, което направи с Джули. Само дето не я подпали тая малка лигла. Така й се пада.

— Тя си е жива и здрава, и косъм не е паднал от главата й — възразих аз. — Така смятам да бъде и занапред. И понеже, както е тръгнало, май ще отскоча до Вашингтон, къде да я търся?

— В хотел „Дюкейн“ на Първа улица и авеню Мериленд, на две крачки е от Ботаническата градина. Намира се при малък парк, част от градината. Джули е отседнала в стая триста и седемнайсет.

Запалих цигара и пъхнах крак в дупката от изваденото чекмедже с плъха.

— Сега там ли е? — поинтересувах се.

— Не, сигурно е в движение. Обикаля и събира парите. След оная малка случка с теб Боби е сменил подхода. Оттук нататък Джули няма да нощува във Вашингтон и да се прибира на сутринта. Вече ще пътува още същата вечер. Ще се връща посред нощ, когато градът е спокоен и по улиците няма жива душа. Така го е измислил Боби. Преди да потегли, Джули ще му звънне, та той да знае кога да я чака.

— Кога ще му се обади?

— В седем. Веднага след това тръгва за Ню Йорк.

Отхапах от поничката с желе, която си бях взел за закуска, и си погледнах вратовръзката. Беше цялата в пудра захар. Изтръсках захарта и чак тогава се сетих, че ще привлече плъховете.

— Значи, ако ида там в седем — уточних аз, — ще заваря Джули в хотелската стая.

— Ако си знае интереса, ще бъде там — натърти Бауза.

— Боби ще чака да му се обади, а с него шега не бива. Особено когато става дума за пари.

— И понеже говорим за пари — вметнах аз, — в стаята на Джули сигурно ще има цяла камара. Какво ще правим с тях?

— Как какво? — подсмихна се Хесус. — Вземи си колкото ти трябват. Няма да ти е за пръв път, нали?

Пропуснах подмятането му покрай ушите си и попитах какво да правя с шкафчето в гардероба на летище „Дълес“. Вашингтонските ченгета на Шафино очакваха някой да се появи и да вземе пистолета и сведенията за хотела на Джули. Ако не отидех да прибера нещата в шкафчето, нищо чудно Студентите да се усъмнят и да решат да отскочат до Джули.