Агата Кристи - Чудноватият дом

Сградата бе невероятна! Чудех се защо ли са я нарекли Трите фронтона. Много по-подходящо бе да се нарича Единадесетте фронтона! Любопитно бе, че постройката имаше странно разкривен вид — и ми се струваше, че знам защо. Постройката действително бе от типа на селските къщи, но някак си прекалено раздута. Все едно да гледаш селска къща през гигантска лупа. Скосените трегери, дървените греди над каменните основи и фронтоните — всичко изглеждаше така, сякаш малката чудновата къща е израснала подобно на гъба за една нощ!

И все пак замисълът ми бе ясен. Такава е била представата на гръцкия кръчмар за нещо английско. Искало му се е да има къща като на англичанин, но бе построил сграда с размерите на замък! Чудех се какво пи си е мислила за къщата първата мисис Леонидис. Предположих, че сигурно не са й искали мнението, нито пък са й показали плановете. Най-вероятното бе чудноватият й съпруг да е искал да я изненада приятно. Не можех да реша дали е била потресена или пък просто се е усмихнала пренебрежително.

Но очевидно животът й тук е бил съвсем щастлив.

— Доста впечатляваща е, нали? — рече инспектор Тавърнър. — Естествено, старият господар е пристроил достатъчно много — разделил е сградата на три отделни къщи, така да се каже, с кухни и всичко останало. И вътре всичко е изрядно, обзавеждането е като в първокласен хотел.

На главния вход се появи София. Беше без шапка и облечена в зелена блуза и вълнена пола.

Щом ме видя, замръзна на място.

— Ти? — възкликна тя.

— София — рекох аз, — трябва да поговорим. Къде можем да поседнем?

За миг си помислих, че може да ми откаже, но после се извърна и каза:

— Ела с мен.

Тръгнахме надолу през поляната. Оттук се откривате чудесна гледка към игрище номер едно на Суинли Дийн и нататък — към покрития с борови дървета хълм и неясните очертания на равнината към хоризонта.

София ме заведе до очевидно занемарен алпинеум, където се разположихме на някаква много неудобна дървена пейка.

— Е? — подкани ме тя.

Тонът й никак не бе насърчителен.

Разказах и всичко — без да скривам нищо.

Слушаше ме много внимателно. По израза на лицето й не можех да разбера съвсем какво си мисли, но когато най-после свърших, от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка.

— Баща ти — заключи тя, — е много умен човек.

— Баща ми е прав за себе си. Според мен идеята му е отвратителна, но…

— О, не — прекъсна ме тя. — Никак не е отвратителна. Може би само така ще успеем да се доберем до нещо. Баща ти, Чарлс, усеща много точно какво мисля. Много повече от теб самия.

С неочакван, почти отчаян порив, София удари с юмрук дланта на другата си ръка.

— Трябва да се добера до истината. Трябва да я науча.

— Заради нас ли? Но, скъпа моя…

— Не само заради нас, Чарлс. Трябва да я установя, заради собственото си душевно спокойствие. Знаеш ли, Чарлс, снощи не ти казах, но наистина ме е страх.

— Страх ли те е?

— Да — страх, страх, страх. И полицаите, и баща ти, и ти самият — всички мислят, че е била Бренда.

— Вероятността…

— О, да, съвсем вероятно е. Възможно е. Но когато си казвам: „Вероятно Бренда го е извършила“, съзнавам напълно, че просто ми се иска да е така. Защото, разбери ме, всъщност не мисля, че е така .

— Сигурна ли си? — предпазливо попитах аз.

— Не знам. Вече си чул мненията на незаинтересованите хора, както и исках да стане. Сега ще ти опиша всичко като човек, който е вътре в нещата. Просто усещам, че Бренда не е такава личност — тя не е човек, според мен, който би си навлякъл беда, по какъвто и да е начин. Прекалено е предпазлива.

— Ами онзи младеж? Лорънс Браун.

— Лорънс е страхлив като заек. Липсва му всякаква смелост.

— Не съм убеден.

— Да, а и не можем да бъдем сигурни, нали? Искам да кажа, че хората са способни да ни изненадат по най-неприятен начин. Изграждаш си някакво мнение за тях, но понякога то се оказва напълно погрешно. Невинаги, но понякога. Но въпреки всичко Бренда — поклати глава тя, — винаги се е покривала напълно с представата ми за нея. Тя е онова, което наричам жена за харем. Обича да си седи и да си похапва сладкиши, да получава хубави дрехи и бижута, да си чете евтини романчета и да ходи на кино. Може да ти се струва невероятно, след като знаеш, че той бе осемдесет и седем годишен, но според мен тя наистина бе очарована от дядо ми. Той имаше силен характер, разбираш ли. Бих казала, че можеше да накара всяка жена да се почувства, е, като кралица, като фаворитка на султана! Допускам и винаги съм си го мислила — че е създал на Бренда самочувствието на чувствена и романтична жена. През целия си живот дядо ми е знаел как да се държи с жените, което си е истинско изкуство, а човек не загубва подобно умение, колкото и да е стар.