Андреа Камиллери - Крадецът на закуски

— Повярвайте ми, от неудобство. Човекът, който ми беше дал този номер, ми се обади на следващия ден, за да ми каже, че е сбъркал. Буквите бяха същите, но цифрите не бяха 237, а 837. Много съжалявам, моля да ме извините.

Началникът се взря втренчено право в очите му за известно време, което на комисаря му се стори безкрайно. След това заговори с нисък глас:

— Ако искате да се престоря, че ви вярвам, ще го направя. Но имайте предвид, Монталбано, че това са хора, които не се шегуват. Те са способни на всичко, а когато забъркат някоя каша, прехвърлят вината за нея върху компрометираните си колеги, а такива на практика никога не излизат наяве. Защото винаги, по природа и по структура, службите са тези, които извършват незаконни операции.

Монталбано не знаеше какво да каже. Началникът на полицията смени темата.

— Тази вечер ще дойдете на вечеря у дома. Не искам да чувам извинения. Ще хапнете каквото дал господ. Трябва да ви съобщя на всяка цена две неща. Няма да ви ги кажа тук, в моя кабинет, защото ще придобият бюрократичен оттенък, какъвто не бих желал.

Денят беше хубав, нямаше нито едно облаче, въпреки това Монталбано изпитваше усещането, сякаш нещо се е изпречило пред слънцето, от което изведнъж става студено.

На бюрото в кабинета му имаше писмо, адресирано до него. Както правеше винаги, се опита да разбере откъде идваше по клеймото, но не успя, защото то беше размазано.

Отвори плика и се зачете:

Комисар Монталбано,

Вие лично не ме познавате, както и аз не знам вие как изглеждате. Казвам се Арканджело Престифилипо и съм съдружник на вашия баща във винарската фирма, която, слава на Господа, работи доста добре и ни носи печалба. Баща ви никога не говори за вас, но аз открих, че в дома си събира всички вестници, в които пише за вас, и дори понякога като види, че се появявате по телевизията, започва да плаче, но се крие да не го видя.

Скъпи комисарю, сърцето ми се свива, защото новината, която ще ви съобщя с това писмо, не е хубава. Откакто госпожа Джулия, втората съпруга на вашия баща, се възнесе на небето, минаха вече четири години, а моят съдружник и приятел вече не е същият. Освен това миналата година започна да се чувства зле, не му стигаше въздух, достатъчно беше да изкачи само едно стъпало и получаваше световъртеж. Не искаше да отиде на лекар, нямаше начин да го накарам. Тогава, възползвайки се от случая, че тук, в селището, беше дошъл синът ми, който работи в Милано и е добър лекар, го заведох в къщата на вашия баща. Синът ми го прегледа и веднага настоя баща ви да бъде приет в болница. Както каза, така и направи, успя да придружи баща ви в болницата, преди да се върне в Милано. След десет дни, през които всяка вечер ходех да го виждам, докторът ми каза, че са направили всички изследвания и вашият баща се е разболял от онази ужасна белодробна болест. И така, баща ви започна да влиза и да излиза от болницата, бяха започнали да го лекуват, от което цялата му коса окапа, но без никакво подобрение. Той категорично ми забрани да ви съобщя за болестта му, каза ми, че не иска да ви безпокои. Вчера вечерта се консултирах с лекаря и той ми каза, че баща ви е на края на силите си, остава му горе-долу месец живот. Тогава аз, въпреки абсолютната забрана на вашия баща, си помислих, че трябва да ви съобщя как стоят нещата. Баща ви е приет в клиниката „Портичели“ телефонният номер е 341234. Има телефон в стаята си. Но може би ще е по-добре, ако лично дойдете да го видите, правейки се, че не знаете нищо за неговата болест. Моя телефонен номер вече го имате, той е същият като на винарската фирма, в която работя всеки божи ден.

Изпращам ви моите поздрави и съжалявам.

Лекото треперене на ръцете му го затрудни да сложи писмото вътре в плика и след това да го прибере в джоба си. Обзе го дълбока умора, заради което беше принуден да се подпре със затворени очи на облегалката на стола. Дишането му се затрудни, стори му се, че въздухът в стаята се беше изчерпал. Изправи се с мъка и влезе в кабинета на Ауджело.

— Какво става? — попита го Мими веднага щом го погледна в лицето.

— Нищо. Слушай, имам работа, всъщност имам нужда да остана малко на спокойствие и насаме.

— Мога ли да ти бъда полезен с нещо?

— Да. Заеми се с всичко. Ще се видим утре. Не им казвай да ме търсят вкъщи.

Мина през дюкяна за леблебия и семки, купи си голяма кесия и започна разходката си по кея. През главата му преминаваха хиляди мисли, но не успяваше да спре нито една от тях. Стигна до фара, но не спря. Точно под него имаше голяма зеленясала и хлъзгава скала. Успя да се покачи на нея, рискувайки при всяка стъпка да падне в морето, седна отгоре й с кесията в ръка. Но не я отвори, усещаше нещо като вълна, която извираше някъде от тялото му и се издигаше към гърдите му, а оттам се покачваше към гърлото му, образувайки буца, която го задушаваше и му пречеше да си поеме въздух. Имаше нужда да заплаче, но не успяваше. После в хаоса от мисли, които прекосяваха мозъка му, няколко думи някак дръзко се проясниха в съзнанието му до такава степен, че да състави стих с тях: