Андреа Камиллери - Крадецът на закуски

— Адвокат?! — каза твърде смаян Валенте.

— Защо искаш адвокат? — попита на свой ред Монталбано.

— Стори ми се, че…

— Сторило ти се е, че какво?

— Че ще те арестуваме ли?

Дуото функционираше до съвършенство.

— Няма ли да ме арестувате?

— Нищо подобно.

— Можеш да си вървиш, ако искаш.

На Престия му трябваха пет минути, за да се реши да отлепи задника си от стола, и след това буквално избяга.

— Сега какво ще стане? — попита го Валенте, който знаеше, че е предизвикал суматохата.

— Престия ще отиде да досажда на Спадача. Сега те са на ход.

Изражението на Валенте беше разтревожено.

— Какво ти е?

— Не знам… не съм убеден. Боя се да не накарат Престия да замълчи завинаги. Тогава отговорността ще е изцяло наша.

— Престия вече е излязъл много на преден план. Ако го премахнат, ще е все едно да се подпишат под цялата операция. Не, убеден съм, че ще го накарат да замълчи, но плащайки му щедро.

— Ще ми обясниш ли нещо?

— Разбира се.

— Защо се забъркваш в тази история?

— А ти защо ме следваш?

— Първата причина е, защото съм ченге като теб, а втората е, че се забавлявам.

— Веднага ще ти отвърна: моята първа причина съвпада с твоята. Втората е, че го правя с цел печалба.

— И какво си мислиш, че ще спечелиш?

— Печалбата е ясно оформена в главата ми. Искаш ли да се обзаложим, че ти също ще спечелиш нещо от това?

Решен да не се поддава на изкушението, профуча със сто и двайсет километра покрай ресторанта, в който на обяд се беше натъпкал до козирката. След половин километър обаче внезапно промени намерението си и натисна спирачките, предизвиквайки шофьора на колата след него яростно да натисне клаксона. Човекът на волана, докато го изпреварваше, го погледна ядосано и му показа знак, че е рогоносец. Монталбано направи обратен завой, който беше абсолютно забранен в тази отсечка, отиде право в кухнята и попита готвача, без дори да го поздрави:

— Вие как готвите скалните барбуни?

На следващата сутрин точно в осем часа се яви пред началника на полицията, който по навик още в седем беше вече в кабинета си, сред негодуващите и проклинащи чистачки, възпрепятствани от него да си вършат работата.

Монталбано му разказа за самопризнанието на госпожа Лапекора, като му съобщи, че злощастният убит човечец, в опита си да избегне трагичния край, беше написал анонимно писмо на съпругата си и подписано писмо на сина си, но те го бяха оставили да се пържи в собственото си масло. Не спомена нито за Фахрид, нито за Муса, тоест за по-големия пъзел. Не искаше началникът на полицията, който беше вече към края на своята кариера, да се окаже замесен в история, която вонеше повече от лайно.

Дотук всичко вървеше добре, не се налагаше да разказва измишльотини на началника си, само пропусна някои неща, съобщавайки му полуистини.

— Защо точно вие поискахте да дадете пресконференция, когато обикновено бягате от журналистите като от чума?

Беше предвидил въпроса му, затова имаше подготвен отговор, който поне отчасти не съдържаше лъжи, а само пропускаше факти.

— Вижте, тази Карима е била необичаен тип проститутка. Не се е отдавала само на Лапекора, но и на други като него, всичките до един в напреднала възраст, пенсионери: търговци, учители. Описвайки историята, се опитах да избегна разпространяването на отровни думи и клевети по отношение на горките хорица, които в края на краищата не правеха нищо лошо.

Беше убеден, че обяснението му е приемливо. И наистина началникът му направи само един коментар:

— Вашият морал е твърде странен, Монталбано. — И след това го попита: — Тази Карима наистина ли е изчезнала?

— Точно така изглежда. Когато разбрала, че любовникът й е мъртъв, се втурнала да бяга с детето си, страхувайки се да не бъде забъркана в убийството му.

— Кажете ми — попита началникът на полицията, — каква е тази история с автомобила?

— Коя?

— Хайде, Монталбано, колата, която впоследствие се оказа, че е собственост на тайните служби. Тези са неприятни хора, нали знаете?

Монталбано се засмя. Беше изпробвал тази усмивка пред огледалото предната вечер, репетира упорито, докато не стана сполучлива. Сега, обратно на това, на което се беше надявал, се получи фалшива и твърде лицемерна. Но ако искаше да държи настрана този благородник, началника си, нищо друго не му оставаше, освен да го заблуди с поредната си измислица.

— Защо се смеете? — попита го изненадано началникът на полицията.