Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

Бяха горе от седем минути. Знаех, че не мога да чакам повече. Нямаше значение, че бодигардът с якето „Адидас“ лениво пушеше цигарата си точно пред входа на хотела. Или че другият, с обръснатата глава и мустаците, бе последвал Кавело и Анди вътре.

Трябваше да вляза.

Не можеше да се каже, че „Лос Пеликанос“ е петзвезден хотел. Беше тихо и запустяло място, с малко фоайе и само един хотелски служител на рецепцията. Раздрънкан стар асансьор обслужваше петте етажа на хотела.

Заобиколих отзад, откъм алеята за паркиране на коли. Не исках да рискувам да вляза през фоайето. Над мен се извисяваше стара пожарна стълба, от онези модели от началото на двайсети век, чиято най-долна платформа виси на нивото на първия етаж. Подскочих, добрах се до най-ниската решетка и се вдигнах нагоре. От прозореца пред мен се виждаха помещения като хотелски коридори. Но прозорецът се оказа заключен.

Свих лакът и ударих стъклото. По пода вътре се посипаха парчета стъкло. Проврях ръка през отвора покрай назъбените остатъци от стъклото и вдигнах рамката. За щастие тя се плъзна нагоре и успях да скоча в коридора, с глока в ръка.

Пред мен се показа вратата за асансьора и тясната стълба, водеща към горните етажи. Там, на третия, бе и стаята на Анди. Поех по стъпалата.

На площадката на етажа спрях. Видях Бръснатата глава облегнат на стената. За щастие бе застанал с гръб към мен, зазяпан през прозореца в коридора.

Втурнах се към него. Трябва да ме е чул, че връхлитам върху му, защото бързо измъкна пистолета си.

Мушнах дулото на глока в якето му и натиснах спусъка два пъти. Мъжът се сгърчи в предсмъртна конвулсия, а тялото му заглуши изстрелите. Той се свлече по стената, пръстите му продължаваха да стискат пистолета. После бавно падна на пода, очите му се подбелиха. Върху ризата му цъфна голямо тъмночервено петно.

Хукнах по коридора към стая 304. За секунда спрях пред вратата; в този миг чух стенание — Анди .

— Ти уби сина ми!

Очите на Кавело щяха да изхвръкнат от орбитите, докато се напрягаше да проумее какво му казва. После по лицето му се изписа изражение, подсказващо, че най-после я е разпознал. Пресегна се към медальона, който тя винаги носеше на шията си. Върху него бе гравиран рожденият ден на Джеръд.

— Ти си от процеса! Ти си жената, чисто хлапе е било в автобуса!

— А ти си една свиня!

С отчаяно усилие, Анди опита да се изтръгне от хватката му, но Кавело я държеше притисната към леглото.

— Ще ти хареса това, което съм ти приготвил — процеди той. — Исках да го направя през цялото време на процеса. Още там, в ложата на съдебните заседатели.

Внезапно вратата на хотелската стая се разтвори с трясък. Стреснат, Кавело се извъртя.

— Махни се от нея! — ревна Ник и се втурна в стаята с насочен пистолет.

Лицето на гангстера придоби странно изражение. Първоначално бе шокиран, взираше се невярващо в дулото, прицелено в него. В следващия миг устните му се разтеглиха в усмивка.

— Ники Усмивката…

— Поръча ми да те намеря. Е, направих го.

— Напразно си прахосваш таланта, Ник. През всичките тези години да работиш за ФБР… — Погледна Анди. — Както и ти. Ти също пропускаш страхотно забавление.

Без да промълви дума, Анди го удари с все сила в лицето.

— Страхотно забавление ли? През цялото време трябваше да стискам зъби, за да не повърна. Ти уби малкото ми момче!

— Е, това наистина е много кофти, Алисия… или както там ти е името. Кажи ми, Ник, това малко рандеву официално ли е? Как ме откри?

Кавело се надигна от леглото, разтри ченето си и закрачи нервно из стаята.

— El Fin del Mundo. Ремликов те продаде.

— Ремликов? — учудено примигна Кавело. — Кой е той?

— Нордешченко — обясни му Ник. — Сега ще си платиш за всичко, Дом.

— Да, макар че няма защо да бързам. Тук никак не бързат с уреждането на екстрадирането. Освен това се чувствам донякъде поласкан — направили сте си труда да дойдете чак тук, за да ме приберете обратно.

Ник го изгледа студено.

— Какво те кара да мислиш, че някой е дошъл тук да те прибере обратно?

Кръвта започна да се оттича от лицето на Кавело.

— Ти си федерален агент, Пелисанте.

— Вече не съм. Какво ще кажеш сега?

Кавело изсумтя сърдито.

— Е, не мога да отрека… впечатлен съм, Ники Усмивката.

С чевръсто извъртане, Кавело докопа малката писалищна масичка до прозореца и я хвърли.

Ник стреля. Куршумът се заби в рамото на Кавело.