Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

Беше каменист черен планински път, широк колкото да премине един автомобил. Ако не карахме тези високопроходими специални машини, нито един от двама ни нямаше да се задържи и сто метра на него.

На всичкото отгоре пътят нататък се виеше все по нависоко.

Продължих преследването. От силното друсане малко остана главата ми да пробие покрива на колата. Не бях сигурен, че той знае къде отива. А аз определено не знаех и никак не ми се нравеше идеята да се озова сред този зловещо изглеждащ ледник. Стените на каньона се издигаха високо над главите ни.

Рейндж роувърът на Кавело продължаваше да напредва. Беше ми трудно да поддържам дистанцията. Всеки път, когато се удрях в бабуна или хлътвах в яма, се вкопчвах във волана, сякаш това бе единственото, което може да ме спаси от смъртта.

Пейзажът имаше праисторически вид. Растителността бе съвсем оскъдна. Далеч напред блестяха заснежени върхове. Замръзнали водопади обгръщаха зъберите по вледенените скалисти склонове. Картината беше напълно сюрреалистична.

Сега се движехме с осемдесет, най-много със сто километра заради множеството неравности. Всеки миг можеше да изгърми гума и някой от нас да загине. Рейндж роувърът пред мен поднасяше опасно по завоите, като ринеше камъните по пътя.

Трябваше да сложа край на всичко това.

Кавело тъкмо навлезе в следващия завой, когато дадох пълна газ, настигнах го и се блъснах в задната му броня. Рейндж роувърът залитна в отчаян опит да вземе завоя, но след миг колелата му се насочиха към дерето, мощната машина се претърколи и се приземи сред облаци прах. Ударих спирачките и изскочих, стиснал пистолета си. Там долу нямаше никакви признаци на живот. Гледката беше зловеща.

Внезапно шофьорската врата се отвори. Не повярвах на очите си! Въпреки куршума в рамото и раните, които току-що бе получил, Кавело успя да изпълзи от автомобила. Още стискате пистолета си и не пропусна възможността да стреля няколко пъти по мен. Приклекнах зад ланд круизера, а куршумите надупчиха ламарината и изпочупиха прозорците. Той продължи да стреля, докато не изпразни целия пълнител.

Провикнах се към него:

— Краят на света, Дом. Поне за теб.

Тръгнах към него. Той започна да се катери към края на ледника, накуцвайки силно. Какво му става на този тип?

— Настъпи времето за разплата, Дом. Помниш ли Мани Олива и Ед Синклер? — изкрещях аз, а ехото повтори думите ми.

Той продължи да се катери по склона, като често пропадаше, пак се изправяше и се вкопчваше отчаяно в зъберите наоколо, сред търкалящите се надолу камъчета. Бях на тридесетина метра зад него.

Масивен леден блок висеше над козирката пред нас. Може би имаше към десетина метра височина, а на шир и длъж изглеждаше необятен, заемаше цялата долина между двата планински хребета. Гледката направо спираше дъха — на това място можеха да потънат хиляда кораба колкото Титаник , а Кавело се бе насочил точно натам.

Започна да се хлъзга и накрая падна. Този път изкрещя от болка.

— А какво ще кажеш за сестрата на Ралфи Д., Дом? Помниш ли я? Или за малкото момиченце, което изгори? На колко бе то? На годинка?

Кавело бе стигнал до ръба на една запълнена с лед пукнатина, дълбока към шест-седем метра. Нямаше повече накъде.

Обърна се и ме изгледа злобно.

— Какво искаш. Да падна на колене и да ти се моля? Искаш да призная, че съжалявам? Съжалявам! Съжалявам! — подигравателно се разкрещя той.

Гавреше се с всичко, в което вярвах.

Едва си поемах дъх, толкова бях изтощен. Вдигнах пистолета и го насочих в гърдите му. Стоеше там, на ръба на цепнатината. Вече нищо не можеше да го спаси. Прекалено дълго чаках този миг.

— Хайде, Ники Усмивката. Спечели! Тук е студено, пък и кой знае какви зверове бродят в тази дива пустош. Искаш да чуеш прощалните ми думи? Съжалявам, Ник, наистина. Съжалявам, че не успях да я изчукам, преди да се появиш. Страхотен задник има. Хайде, давай, Ник. Виждаш ли колко съжалявам! Давай. Застреляй ме!

И аз го направих. Забих първия куршум в крака му. Кавело се сгърчи и изрева. Залитна назад. Стрелях още веднъж, този път в глезена и го раздробих.

Кавело изпищя и закуцука назад, но другият му крак се плъзна над ръба на пукнатината. Прекатури се и рухна, докато с последни сили дращеше с нокти леда. Падна тежко по гръб. Беше в капан — нямаше как да се измъкне без помощ.

За секунда помислих, че е мъртъв.

Но той се разшава и се надигна на колене. Очите му се бяха изцъклили.