Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

— Мислиш се за по-добър от мен, а, Ники. Ти също си свършен, Пелисанте. Ще имаш късмет, ако не гниеш до края на живота си в някой затвор. Схвана ли шегата, Ник? Ще дадеш остатъка от живота си, за да се добереш до мен . Така че карай нататък. — Разтвори ръце. — Свършвай. Стреляй! По-добре, отколкото да ме довърши див звяр. Приключи с мен.

Насочих глока, готов да очистя това бясно животно. Но си припомних, че сме насред необитаема пустош. На километри наоколо нямаше жива душа. Той нямаше да успее да се изкатери по отвесната цепнатина. Миризмата на кръв ще подейства като магнит на хищниците. А можеше да издъхне и от студ през нощта.

Свалих пистолета.

— Знаеш ли, Дом — казах му, — идеята ти започва да ми допада. Дори много ми допада. Особено онази част за дивите зверове, които ще те разкъсат.

— Хайде, Ник, направи го — озъби се той. — Какво, да не би да те е страх?

— Името му беше Джеръд. Беше само на десет.

— Хайде, направи го . Убий ме, кучи сине. Застреляй ме!

— Помниш ли какво ми каза онази нощ в затвора, когато дойдох да те посетя? В деня, след като бе взривен автобусът със съдебните заседатели.

Кавело продължи да се взира свирепо в мен.

— Е, исках само да знаеш — тази нощ е мой ред да спя като младенец.

Останах да го погледам още няколко минути, преди да се уверя, че няма начин да се измъкне. После си тръгнах.

Два дни по-късно двамата с Анди се приземихме на летище „Кенеди“ в Ню Йорк.

Очаквах да ме арестуват още щом сляза от самолета, но успяхме да преминем необезпокоявани през граничния и митническия контрол. На терминала беше истинска лудница. Роднини и шофьори на лимузини, които ръкомахаха оживено към пристигащите. Някакъв тип в лъскав черен костюм приближи към нас.

— Имате ли нужда от такси?

Спогледахме се. Не бяхме решили как ще стигнем до града.

— Разбира се, че ще вземем такси — заявих уверено.

Дадох на шофьора адреса на Анди. През по-голямата част от пътуването през Манхатън се любувахме на познатите гледки — местата за забавления и представления, включително и стадиона „Шеа“. Мислех си, че и двамата сме много изнервени и изплашени от всичко, което ни очаква. Не бях сигурен дали още имам работа. Не знаех също дали няма да ме арестуват. А колкото до Анди… Не си я представях да се върне към озвучаването на рекламите за праха за пране „Тайд“.

Преминахме през моста „Трайбъроу“ и вече наближавахме квартала й, когато тя ме погледна замислено. Внезапно очите й се наляха със сълзи. Унило поклати глава.

— Съжалявам, Ник, но не мога.

— Какво не можеш, Анди?

— Просто не мога да изляза от това такси. Не мога да се върна към предишния си живот без теб.

Докоснах лицето й и избърсах сълзите от очите й. А тя се улови за ръката ми като удавник.

— Не мога да се прибера в апартамента си и да се преструвам, че ще започна живота си отново и пак ще съм същата. Защото не съм като преди. Ако прекрача този праг, ще се наложи да се изправя пред онова, което ме очаква — моя глупав живот.

— Тогава не го прави. — Прегърнах я през раменете. — Прекрачи моя праг.

— Не мога да забравя сина си, Ник. И никога няма да мога. Но не искам през остатъка от живота си само да оплаквам загубата му.

— Анди… — Сложих пръст върху устните й. — Прекрачи моя праг .

Сълзите отново рукнаха по страните й. Не знаех дали бяха сълзи от мъка, или от радост.

— Знаеш ли колко спечелих миналата година? — заговори тя. — Двадесет и четири хиляди и шестстотин долара, Ник. Това е всичко. При това повечето от тези пари са хонорари за повторно изпълнение на стари роли.

— Не ми пука — побързах да я успокоя, докато я прегръщах. — Пред мен не е нужно да се доказваш. Моето момиче е истинска актриса.

Анди едва не се задави от смях. Гримът й се бе размазал от сълзите.

— Има промяна в адреса — извиках на шофьора.

И му дадох моя. Отивахме си у дома, двамата.

Ричард Нордешченко погледна основните си скрити карти, получени още при първото раздаване — поп и десетка купа. Реши, че си струва да задържи ръката. Предусещаше, че тази нощ ще му провърви. Беше насъбрал няколко купчини с чипове пред себе си, така че разполагаше с доста резерви за игра през цялата нощ.

Американецът бе спазил обещанието си. Нищо не се случи след отвличането на сина му. Никакви полицаи на прага му, нито агенти на МОСАД. Нито пък от Интерпол. Никой не се свърза с него след бягството на Кавело от съда в Ню Йорк. Нито след смъртта на Райхард в Хайфа. Така че той приключи с бизнеса и преустанови всичките си контакти.