Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

— Имам нещо — продължи да настоява момчето. — Имам шест долара на монети. Спестил съм си ги. И още сто карти с футболисти. В отлично състояние.

Нордешченко се усмихна. Много добре разбираше какво изпитва момчето. Нали толкова старателно го бе учил да се възползва от всяко предимство. Играта на шах е сериозно нещо. Самотно занимание. Като да свириш на инструмент. Изисква упражнения. Докато накрая всичко се запамети. И вече не си длъжен да мислиш.

Също като да убиваш с голи ръце.

Покерът обаче… да… покерът е съвсем друга работа. Много по-жива . За разлика от шаха в покера никога не можеш да повториш една и съща игра. Налага се да нарушаваш правилата. И изисква доста необичайна комбинация от желязна самодисциплина и склонност да се поемат рискове.

Внезапно прозвуча мобилният телефон на Нордешченко. Очакваше това обаждане.

— Момент — рече Нордешченко на Павел.

— Но, татко… — изсумтя момчето.

— Изчакай — повтори Нордешченко, подхвана сина си под мишниците и леко го отмести от пътя си. — Трябва да се обадя на това повикване. И повече да не съм чул дума.

— Добре.

Нордешченко излезе на терасата с чудесна панорама към морския бряг. Бързо отвори мобилния телефон. Само шепа хора в целия свят знаеха номера му. Отпусна се в близкия шезлонг.

— Нордешченко слуша.

— Обаждам се от името на Доминик Кавело — обясни глас от другия край на линията. — Той има една работа за теб.

— Доминик Кавело ли? Че той е в затвора и чака присъда — отвърна Нордешченко. — А и имам доста предложения за работа.

— Но не като това — прекъсна го гласът отсреща. — Кръстникът иска само теб. Назови цената си.

Ню Йорк. Четири месеца по-късно.

Анди Деграс не можеше да се отърси от неприятното усещане, че просторната иначе зала с дървена ламперия е претъпкана до пръсване с адвокати, съдебни служители и репортери и че никога досега не й се е искало да се махне час по-скоро.

Анди не се съмняваше, че същото важи и за петдесетината съдебни заседатели, насядали по столовете.

Задължително присъствие като съдебен заседател — тези думи й действаха по-зле и от грип. От тях я побиваха студени тръпки. Съобщиха й, че в девет сутринта трябва да се яви във федералния съд на Фоули скуеър. Там попълни формулярите, после подготви извиненията за отсъствията си от предишни заседания и накрая уби около час, като прелистваше някакво списание за родителските грижи.

Към единадесет и половина разсилният извика името й. Тя се присъедини към опашката от нещастници с тревожни лица, виеща се пред голямата съдебна зала на седмия етаж.

Огледа се, докато се опитваше да си представи колко още има зад нея. Не спираха да дърдорят. Това определено не бе мястото, където искаше да попадне. Сцената беше като прекопирана от някой от претъпканите вагони на метрото по линия 4 по Лексингтън авеню. Хора в работни униформи — електротехници, механици, негри, латиноамериканци, имаше и един евреин с кипа на темето, ама от онези, най-фанатичните, дето им викат хасидити, и всеки от тази навалица се опитваше да убеди другите на опашката, че не би трябвало да е тук сега. Двама тузари, издокарани в костюми на бизнесмени, чукаха по клавишите на блекбъритата си, за да покажат недвусмислено на всички наоколо, че имат много по-важни занимания, отколкото да висят на опашка. Това бяха хора, от които Анди най-много се опасяваше, затова не ги изпускаше от поглед: надеждни кандидати за съдебни заседатели с доказан опит, въоръжени с достоверни препоръки, готови да си тръгнат при най-малкото съмнение в тях. Прилежно снабдени с извинителни писма от шефовете си. Или с копия от претоварените си работни графици, с известия за текущи и крайно неотложни сделки. Или пък с билети за предстоящ круиз до Бермудите, изцяло предплатен.

Анди, разбира се, не бе дошла с празни ръце.

Бе навлякла плътно прилепнала червена тениска с многозначителния надпис Не ме безпокойте , подчертаваща бюста й. Това не бе най-изисканата й дреха, но сега не ставаше дума за мода. Ставаше дума просто да й кажат едно adiós . Дори с цената на това да изглежда лекомислена или направо безмозъчна блондинка.

Освен това беше самотна майка. А това си бе съвсем сериозно оправдание. Джеръд беше на девет. Нейното най-добро приятелче, както и най-голямата й грижа, разбира се. Кой ще го взима от училище, кой ще отговаря на въпросите му, кой ще му помага за домашните? Кой, ако не е тя да се грижи за всичко?